Никола Леваков
Тако Младенов
Стоян Тодоров
05-08.II. 2020г.
Катерим дни на ред. Дни, който преминават в нощи, в седмици, в месеци, в години. Годините преминават в десетилетия. А днес катерим отново. Катерим на края на света - по западната стена на Фиц Рой. Катерим от тъмно, за да избегнем евентуални каменопади. Леденият кулоар е безкраен и изисква най-вече бързина. По обяд сме на широк перваз огряни от слънцето, а залеза дочакваме на открит бивак. Еуфория, умора, страх, мисли, спомени и въпроси. След няколко часа в биваксака, идва и студът на утрото. Започва втори ден. Ледени прагове, тесни первази и тежестта на раницата. Когато мога свалям ръкавиците и правя снимки. Стената е добре заснежена и студът е навсякъде около нас. Облаците са запушили всичко и настъпва безвремие в което всеки изкатерен метър е победа. Единствено придрънкването на котките по голата скала ме вади от медитативното състояние в което съм потънал. Редуват се гладки плочи, трудни траверси и цепки пълни с крехък лед. На първата удобна площадка спираме да разтопим сняг и да пиинем какао. Часът е 19:30. Продължаваме по стената на безкрая без много ясна представа къде точно се намираме. В един момент мръкна и студът започна да изсмуква допълнително силите ни. Катеренето на челник стана още по-бавно. Около полунощ се събираме на тесен ръб и върху леда подравняваме площадка за бивак. Вторият ден продължи 17-ет часа. Чуствах се толкова изтощен, че нито пих, нито ядох. Исках само да поспя няколко час. В момента, в който се набутахме в биваксака, заваля сняг и взе да се разтопява по бузите ни. Никола, жертва якето си, за да покрием лицата си, но не успяхме да заспим. След няколко опита за наместване и повече комфорт, станахме и започнахме с обуване и подготовка на въжетата и инвентара. Новия ден започна с рапел до широка площадка, закуска на една суха паста за тримата и малко хладко какао. Нова камина, нов траверс, нов перваз. Множество прецизни и изтощителни пасажи. Еуфорията, въпросите, страхът и всички емоции бяха изчезнали. Не мислех за нищо, не изпитвах нищо. Виждах само предните зъби на котките, върховете на пръстите си и формите на скалата. Поредната обледена камина, нов заснежен винкел и поредният пасаж със заклещени клеми и френдове. Изваждането им най-много ме мореше. Катеренето нямаше край, а върхът така и не се появяваше. Бях спрял да го търся. Бях прескочил прага, в който нещата около мен са от значение. Студът, жаждата, раницата, величествените гледки. Това бе друг свят, който не съществуваше в тези мигове. Всичко се свеждаше до едно или до поредица от няколко отмерени движения, който ме изваждаха от една ситуация и ме поставяха в нова.
В края на деня се събрахме на малък скален издатък, от който висяха безброй прусеци, ленти и въженца. Рапел и вече бяхме на северната стена на Фиц Рой. Скалните кули ни бяха отнели целия ден и бяха изцедили почти всичко от нас. Никола пое и последните въжета към върха. Около 22ч. при абсолютен мрак и красива луна направихме по няколко кадъра на измъчените си лица. Панорамни снимки нямаше. За нас върхът бе нощен. Започна слизане до основата на сто метровия перваз. Там бяхме оставили раниците и бяхме харесали място за пореден бивак. За мен истинското изпитание дойде точно тук. Стоян слизаше първи, осигуряван от Никола. Аа слизах последен, разсчитайки само на осигуровката от човека под мен. В този момент челникът ми светна на авариен режим и виждах на не повече от метър. Така при всяка стъпка на зад /защото откатервахме/ не знаех дали стъпвам на фирн, лед или лабилен камък. Скалата беше достатъчно напудрена, за да не мога да видя формите. Никола, ме изчака, разминахме се и разменихме и челниците си. Така вдигнах малко темпото на слизане и ползвах малко от осигуровката.
Катеренето отново приключи около полунощ. В основата на скалния праг направихме площадка в леда. Нова студена нощ. С последната газ разтопих половин канче студена вода и разделих на три. На сутринта опитахме да стоплим газовата бутилката с надежда за още половин канче, но останахме само със спомена за какаото и сухата паста. Снимка за спомен на фона на Серо Торе и поредица от безброй рапели-едни лесни, други трудни, трети мокри, четвърти в камбана. В часовете около обяд по стената потече вода и започна да мокри и нас и въжето, но така моментно решихме проблема с дехидратацията. И за да ни покаже мощта и величието си, планината до последно ни държеше в напрежение. На пред последния рапел заклещихме въжето.
Последен рапел, бергшрунд и снега под Фиц Рой. Започна мълчеливо слизане към ледените пещери, прекосяване на няколко стръмни склона и слизане през един скален праг. Вървим на голямо разстояние един от друг всеки потънал в собствените си мечти и страхове. Липсва еуфорията на изкачването, липсват шегите. Може би нямахме сили или за пореден път осъзнавахме дозата късмет в едно такова изкачване.
Ледникът и шумът от течаща вода изостриха сетивата ми. Пих до насита. Нощта отново ни свари в движение. Изчакваме се и вървим един до друг. Огромна луна изгрява отново. Траверс по брега на езерото и нова почивка. Вече е мръкнало съвсем. От някъде се чува гласът на Никола:
-Можете да дръпнете още 25 пъти.
-Какво? /питам леко неадекватен/.
-Можете да дръпнете още 25 пъти дявола за опашката. Същност числото няма значение /допълва Никола и изчезва в тъмнината пред мен/.
01.03.2020г.
Благодаря на: Никола Леваков, Стоян Тодоров, Поли Климентова, Лъчо Николов, Илия Джигошев, Андрей Харачаров, Драго Недялков, Емил Младенов, Клаин Чакъров и всички останали приятели, помогнали това пътуване и това изкачване да станат реалност!
