Изминаха много години след последното ми сериозно изкачване. Тоест, за което журналистите биха написали поредната жълта страница. Oт времето на катеренето на райските скали, долината на Мальовица и Арарат бяха изминали десетилетия. Бях стигнал до 6831м. Участвах в няколко премиерни изкачвания в каньона на река Ерма с Дамян Петков. Преекипирах над 1500 метра варовици на трънското ждрело. С Никола Леваков се учех да катеря на Ушите, Враца, Черната и Сивата скала в Рила. Катерих с хора от много и различни места. Натрупах много спомени, организирах три фото изложби, една алпиниада и работех за различни каузи. Така вместо да намеря себе си се загубих още повече.
Питах се сега какво следва от тук на татък. Отново Хималаи, Big Wall, миксова стена, безумни ронляци или правене на някой къс маршрут с машината на гръб. Прецизни еспадрили или сняг? Ледове и морска болест без яхта и море. За последните две години сумарно бях пипал скала около тридесет дни и бях доста далеч от времето в което се катерех в четири от седем възможни дни. Продължавах с въпросите за стойностните изкачвания. Имам ли право да ги деля на стойностни и посредствени. На скучни и интересни. На премиерни и поредни. На екстремни и безопасни. В коя графа да ги запиша - за архива, за духа или за статиите в сайта и списанията. Да ги записвам ли?
Една сутрин, в средата на лятото телефонът звънна и гласът на любимият д-р Семерджиев ме зарадва. Швейцария. Пиц Бадиле 3308м. Една от петте стени на Алпите на която е писана историята на европейския алпинизъм.
Срещнахме се. Обсъдихме го. Изкатерихме два маршрута на трънското ждрело с цел подготовка и няколко дни по-късно пътувахме на Запад. Началото на Септември. В Италия започнаха есените дъждове и се движиха в същата посока и със еднакъв на нашата скорост. Така до къмпинга в Бондо и два дни след това. Икономисвахме разпъването на палатка в мокротията и спяхме под козирката на сградата, която се използваше като офис в останалата част от годината. Когато ни омръзваше да гледаме дъжда от страни, тръгвахме, скитахме из селото и обилно се мокрехме. След това тайно се надявахме на слънце. На третия ден облаците се разкъсаха. Още преди обяд без много да обсъждаме прогнозата тръгнахме към стената. В края на деня отново бяхме в изходната точка под козирката на офиса, мокри и изморени. В мъглата бяхме загубили главната пътека, а след това и познатата картина с дъжда се повтори. И вместо на хижата под стената се бяхме озовали на една частна ловна вила. Там един около сто годишен дядо ни показа лесния път за слизане до изходната позиция. Суха тренировка, но с много дъжд.
На следващия ден видяхме синьо небе и стартирахме от къмпинга с голяма скорост и много мисли. Спомних си Матерхорн от преди десет години и другите върхове, откритите биваци из Стара планина и Рила. Неспокоен се чувствах. С подобни мисли изминах трека до Sash Fure. Спряхме за няколко кадъра и продължихме към основата на стената! Носехме палатка и чували, а планът беше повече от перфектен: да се изкатерим по класическия маршрут на Рикардо Касин и да се спуснем на рапел. Да нощуваме в палатката и на следващия ден спрямо условията да опитаме нов маршрут или да тръгнем по познатата дестинация към къмпинга в Бондо.
7-ми Септември. Тъмнина и небе без звезди. Някъде далеч под нас се чуваха гласове. Немският екип, с който се бяхме запознали вчера след обяд, приближаваше. Разменихме по две сутрешни реплики и те продължиха. След час или повече отново се засякохме.Те бяха слязли от ръба до началото на тура на Касин. Мокри и кални отново се връщаха на ръба. Така ние пропуснахме двете ключови процедури по слизането и изкачването към мястото на което сме в момента. Маршрута на Касин остана за по-добри времена. Тръгнахме директно по ръба, а слънце нямаше. Небето просветваше, но в червени цветове. Вярвах, но постоянно се оглеждах и си мислех как и къде ще организираме площадките за рапел. И за да не се блъскаме с колегите, първите метри изкатерихме соло. Единия с раницата на гръб, а другия с въжетата. Мащабът създаваше предпоставка за объркване. В един момент видяхме планки и това ни зарадва. Обвързахме се. След първите пет въжета, времето даде малка надежда. Катерехме със шапки под каските, а аз осигурявах с ръкавици. Не можех да кажа, че ми е студено, ама не исках да духа така. От своя страна вятърът щеше да разкара облаците или да донесе нови...
Набрахме височина и поех водачеството. Започнах с катерене на прекрасни цепки. Ляв или десен дюлфер. В част от тях имаше заклещени френдове, на който безупречно вярвах и не посягах към инвентарника. Пестях време както за поставяне така и за изваждане, а и свеждах шанса до нула да заклещим нашия инвентар. Водехме по 4-6 въжета без да се сменяме. Когато доктора пое, започна и първият тежък пасаж. Лошо осигурен и с нелогична линя. Можеше да се забие във всяка една посока, а цената на изгубването и закъснението тук е висока. Когато от ново поех водачеството ръба беше много тесен и имаше само един път. На горе. На места имаше единични рапелни халки и това много ме радваше. На няколко пъти леднкът Ченгало изтрещя много тежко и секна поривите в мен. За минути започвах да катеря бавно и много схванато, но след няколко метра продължавах с началното темпо. Когато водех, раницата оставаше на гърба на Мимо /Димитър Семердвиев/, а това също много ме радваше. От веднъж ставах много лек, подвижен и силен. А и нищо не ми мачкаше гърба и дробовете. Можех да се концентрирам из цяло върху катеренето и маршрута. В съзнанието ми е останала една много гладка плоча, някъде след петнадесето въже. За момент се почуствах все едно катеря на комини. А там където трябваше да е върха се оказа края на вертикалната част на маршрута. От тук на татък започваше хоризонтално катерене през огромни зъбери.
Времето се бе изчистило. Виждахме долината пълна с облаци над Лаго ди Комо и останалата част на Алпите. Виждахме и един траверс, който ни предстоеше. Тук нямаш клинове, заклещени френдове или болтове. Налага се откатерване и много внимателно подсичане от ляво или дясно. Предпочитах да водя и да икономисам раницата. За втория нямаше особено значение. Осигуровките бяха толкова лоши, че падане в една или друга посока не се позволяваше. Така в 17ч. извадихме сушените стафиди и водата от раницата. Снимахме се за архива и започнахме да търсим пътя за слизане. Обратен траверс и спускане по същия път бе немислим. Оставяхме раниците, палатката и багажа в името на сигурността. Само с една крачка преминахме в Италия и тръгнахме по следите на предшетвениците.
Редуваха се рапели и пътечки. Рапели и пътечки. А когато решихме, че всичко е свършило, стигнахме до кръстопът. Ляво, дясно или право на долу? Здрачаваше. Последните два рапела пуснахме от леко напрегнати точки, а не от рапелни халки. Една скална бисквита, а втория от обединени с множество ленти два ръждясъли клина. От стената бяхме видяли покрива на хижата и знаехме в каква посока да се движим. Така когато слязохме и от последния рапел поехме в правилната посока. А пет стотин метра преди входната врата на хижата, мръкна. По стената за слизане се виждаха светлини от челници, за който не исках да мисля. На нас ни предстоеше слизане до цивилизацията, връщане в Швейцария и ново качване до основата на стената където оставихме багажа и документите си за обратни път към България. Оставаше ни само да вярваме в още два дни с хубаво време...
Датата е 7-ми Септември 2012г.
Благодаря на моя любим доктор Семерджиев, Олег, Албена и Христо без, който всичко това нямаше да се случи.
Тако Младенов
E -mail: tbmindustry@gmail.com
