Няколко години по-късно 10.06.2008г.
Това е моят опит да разкажа за трите месеца на 2005-та година прекарани в Гарвалските Хималаи на екипа от седем български алпинисти, завърнали се от там с втората българска премиера в Хималаите. Опитът по югоизточната стена на шестхилядника Кедър Доум 6831м, провален от лошото време и лавината затрупала половината екипировка. История за продължението на експедицията и втория опит реализиран в оставащите пет дни преди идването на носачите. Опит завършил с успешно изкачване по югозападното ребро и реализиран нов маршрут наречен „Открадната красота”
Непланувано, но мечтано. Така се получи. Бях там и вярвам, че присъствието ми е допринесло за общия успех.
ОГРОМНА ВЯРА
ОГРОМНО УСИЛИЕ
ОГРОМНО СЪМНЕНИЕ*
*Според будизма, трите качества необходими за самоусъвършенстване. Принципът, които ме води и днес.
Щурмовата палатка. 4-ти Октомври 2005г. 7:00h.
Още една безкрайна нощ. Умората и височината си казваха тежката дума. Бяхме прекарали повече от три седмици в работа по югоизточната стена - катерене, опъване на парапети, изнасяне на багаж. Вече бяхме отслабнали между пет и десет килограма и с последни усилия правехме нов опит. Сега, обаче, по централното ребро от Изток. Два дни преди идването на носачите. Бяхме достигнали по нов маршрут до височина 6300 м. Между нас и върха стояха няколко часа и един безкраен склон, опиращ ветровитото небе.
Началото или няколко месеца по-рано.
Тук би било добре да има доста статистически резултат. Избягани километри, преплувани дължини, брой на набирания с една или две ръце,клякания с щанга на гърба. Имена на изкатерени маршрути през последните месеци. Трекове. Графики със сатурация и кръвно налягане. Диагнози и заключения на прославени медици. Нашата експедиция бе на добра воля. Всеки вярваше в себе си и другия и опита му натрупан през годините. Ние не бяхме събрани от треньор или на кастинг от федерацията или някаква подобна структура. Никой не ни изпращаше на мисия и не ни се обещаваха медали и ордени.
Куцах, изпитвах леки съмнения и доста болки в дясното коляно. Да предлагам реклама на спонсор бе като да убеждавам букмейкър да заложи на куц кон. С тази разлика, че на кончето му оставаха три здрави крака, а хиподрума не беше на шестхиляди метра. Пропуснах и един от сборовете на отбора и опита за сработването. В съзнанието ми като подготовка от лятото на 2005-та са останали мокрите и мрачни дни на брега на долното мальовишко езеро и студуването, катеренето в мокротия и мъглата по северната стена на Мальовица и Еленка. Може би тук е и мястото да благодаря на човека, който през това време бе моя свръзка, помощник по стъклените фасади и всичко останало-В. Я*
Настройвах се психически. Това да не мислиш за студа, за глада. Да не обръщаш внимание на мизерията в палатката. Да мислиш за върха, стената, за обратния път. Концентрация върху мига и нищо повече. Нямах постоянна свръзка и някак се бях научил да се сработвам със всеки. Нямах и особени претенции към хората с който катерех.
Статистика или чисто суеверие, моята планинска практика сочи, че когато съм тренирал най-много за даден връх, все нещо се е проваляло - травма, лошо време или гаф с организацията. И точно обратното-когато съм тръгвал ей така, като на шега–винаги всичко е било романтика. А ако не си се научил да катериш до сега, не си мисли, че за едно лято ще се подготвиш за експедиция и ще станеш добър. А на подобна експедиция няма много удоволствие и катерене. Всичко е хамалогия, мъкнене и борба за всеки метър.
Месец след като се върнах, един журналист ме попита за това кой ме лицензира и кой ме изпраща на подобни върхове. Тоест, дали ние не сме едни самозванци, който се мислят за велики алпинист и единственото място на което са катерили е изкуствената стена на спортната академия или сме ексцентрични богаташи който се чудят къде да пръснат някой лев това лято...
След срещата вървях по канала, / бул. Хр. и Ев. Георгиеви / слушах музика и зададох този въпрос и на себе си в малко повече детайли. Кога един алпинист има право да тръгне към една стена дълга над километър. Кога има право да тръгне към височините над пет, шест или седем хиляди метра. Кога човек има право да тръгне някъде. Тези въпроси, може би имат много отговори. Аз тръгнах, защото това бе моята мечта, а алпинизмът бе част от живота ми.
В моя дневник с катерачни „постижения” съм записвал само тези маршрути, който по един или друг начин са ми доставили удоволствие. Най-вероятно по-голямата част от изкатерените маршрути не са описани. Липсват и имена на хора, с който съм катерил. Липсват маршрути, от който съм се върнал или съм бил втори и не съм водил нито едно въже. А както показва историята: В човека и в спомените не остават списъците със статистиката, а само усещането да погледнеш света от високо, да се зарадваш на красотата на планината или парчето шоколад разчупено с окървавени пръсти, намазани с магнезиев карбонат.
Стената Кедър Доум 6831м.
Дори и не предполагах, че може да съществува подобен връх. Нямах идея къде се намира, а и си го представях по съвсем различен начин. В нет-а отсъстваха карти на тази част от света, разкази и галерии със снимки. Единственият фотос на стената надмина всичките ми очаквания. За дванайсет години имаше само две преминавания-полско и чешко, както и малко опити. Наличната ни информация се изчерпваше със статия на полски, от която следваше само един извод: имахме нужда от много късмет, независимо от това колко сме подготвени или куци. Днес /години по-късно/ когато се ровя из нет-а, отново не намирам много снимки от долината, ледника, стената или това как някой се катери по нея.
Свещеният Купол стоеше там, в гарвалските Хималаи, щат Утаранчал, заобиколен от емблематичните върхове Шивлинг, Меру, Карчакунд, групата Багирати Парбат и много други - безименни и не изкачвани. На езика на модерния алпинизъм ние искахме не просто да изкатерим върха, а да реализираме един тежък Big wall. Погледнато глобално това е последният вик на модата в алпинизма свързан с катеренето на свръх трудни, вертикални стени над един километър дължина и на голяма надморска височина. Тоест, целенасочено набутване в най-трудната и вертикална част на стената на даден върха. Спане в стенна палатка и фиксиране на вертикални парапети за извличане на багаж. Освен това ние искахме да създадем съвсем нов маршрут-да катерим по място от стената на което до сега никой друг не е катерил. Това ни натоварваше с внимателно избиране на трасето, допълнителна екипировка и внимателна обработка на всеки метър.
Погледнат от малко по друг ъгъл, връх Кедър Доум изглеждаше така:
-За да влезете в Индия, плащате за туристическа виза!
-За да влезете в свещенния щат Утаранчал*, плащате свещенна такса 2000$.
-За да влезете в националния парк, плащате и екотакса /депозит/ 400$.
-На входа на парка плащате за професионални камери и фотоапарати.
-.За да катерите върха, нови 2000$.
-Задължително наемате офицер за свръзка, готвач и носачи за нови свещенни суми.
Всичко това е загуба и на много време и нерви!
Делхи 28-ми. Август. 4:00h. сутринта.
Летището в Делхи. Посрещнаха ни Бра*, българският консул и домакина на посолството, както и плътната миризма на Индия. На фона на четиридесет градусовата жега, обстановката меко казано бе загадъчна. Пътуването в самолета ме бе смачкало, но и малко мотивирало. Трябваше да изляза от матрицата и да спра да мисля за проблемите си за след завръщането. Това щеше да е след около три месеца. Сега вниманието ми и цялата мощ трябваше да се съсредоточи върху това което се случва и това което предстоеше. Каквото и да е то! Знаех, че е въпрос на дни да напуснем столицата Делхи и да се качим в стерилния свят на ледовете. Просто трябваше да устискам. Налягаше ме страшна хипохондрия-да не ям; да не пия; да не дишам. Всяка бактерия или вирус попаднал в мен биха ме лишили от възможността да стигна дори до базовия лагер. Нямахме лекар. А като биолог тази функция бе отредена на мен. Това бе една ужасна новина и за хората, който бих лекувал евентуално. Въпросът е имаха ли избор...Никои не иска да изпусне купона когато е на другия край на света и би дал всичко от себе си, за да е тук. Предпоставки за това имаше-идвахме от късното лято на умерения климат. Очакваха ни влага, рязка денивелация и преминаване в температурен диапазон от + 40 градуса до минус 5 само за три-четири дни.
И за най-тренирания и адаптивен организъм това е шок.
Бра
Брар Сингх. Офицер за свръзка на българската експедиция Талай Сагар от 2003-та година. Тогава Бра става неотменна част от екипа и печели доверието на всички не само с професьонализма си, но и с личностните си качества. На следващата година, Бра гостува в България на част от участниците в експедицията, както и на мен. Но тогава аз се движех с две патерици и можех да разказвам нелепи истории за сестри, рехабилитатори и травматолози. Сега Бра се присъедини към нас само като приятел, защото индийското военно законодателство забраняваше един и същ човек да е офицер за свръзка на една експедиция от вече позната му държава. Ако това не се бе случило, все още да се мотаем из улиците или планините на Индия и да търсим обратния път. Настоящият офицер, назначен ни служебно, знаеше около три думи на английски и през повечето време се държеше неадекватно.
Делхи -Утаркаши-Ганготри 29-30 Август 2005г.
След натъпкването на осем местния микробус с 28 товара багаж всеки по 25 кг. и осем човека,бавно и несигурно напуснахме двора на посолството.Лявото движение ме напрягаше и все си мислех,че сме в насрещното платно. При влизане в кръгово движение тръгвах да сръчквам шофьора и миг след това се усещах, че аз съм в грешка, а не той. През останалото време се опитвах да си махна коленете от пред лицето или да си намеря място за следващите часове. Жегата вече не ме впечатляваше. Микробуса нямаше климатик, но за сметка на това имаше прекрасни тонколони, най-вероятно взети от някоя дискотека. Не ме впечатли факта, че на слушат Fear Factory, Clawfinger или Machine Head. Впечатлих се от факта, че не спират музиката. А тя много напомня на една наша музика, само че с текст на хинди. И певиците и певците бяха досущ като нашите.
Утаркаши - За нас това бе мястото от което взехме готвача Джанак-готвач и на експедицията Талай Сагар от 2003-та. Направихме кратко проучване на пазара на носачи и напазарувахме плодове и зеленчуци. За първа нощ спахме извън посолството. Малко двуетажно хотелче извън града с зелена градина и любезни домакини! От чешмите и душовете в банята освен вода течеше и ток. Това ме накара да си преосмисля концепцията за хигиената.
Ганготри - Мястото от което започваше същинският трек. За първи път от няколко дни насам усетих красотата и забравих за останалата част от света. Вечнозелени кедрови гори, дълга търговска улица и смесица от йоги, западняци с фотоапарати и посредствени алпинисти.
Трек
1-4 Септември
Ден Първи
Слънчево утро и върволица от дрипави носачи. На мен ми се искаше да бързам, но графикът си е график. Изненадата дойде на входа на парка-такса за джобните камери и кратка бюрократична справка. В късния след обяд бях пренаситен от гледки на върхове, който бях виждал само на кориците на "On The Edge" и "Alpinist".
Мястото за бивак се наричаше Бучбаса 3700 м. За първи път видяхме и разпънахме Campo Baze- нашата базова палатка. Огромна, побираща между шест и десет човека. Всички се оплакваха от физически дискомфорт и гадене. Някой вдигнаха и по- висока температура. И аз се чувствах по същия начин, но не си признавах. Рискувах да се предам още първия ден. Налегнаха ме тежки мисли и някакво чувство на празнота. Не можех да спя. Чувах ветровете, чувах дъха на хората около мен, чувах шумоленето на спалните чували или раниците използвани за възглавници. Изпаднах в нощен размисъл.
Ден втори.
Усетих разликата с Делхи и цялата останала част от света. Събуждах се в пухения чувал и усещах студа по лицето си. Не знаех какво ме очаква в следващия миг, час или ден. Кога ще свърши деня и ще свърши ли... Бавно започвах да се потапям в света на ледовете, студа и приказните върхове. След липсата на вечеря имах нужда от закуска. Готвача Джанак се бе постарал и бе направил микс напомнящ лепило С200 /както на вид така и на вкус/. Останах само с чаша хладко кафе и идеята да хапвам в движение.
Към обяд стигнах Гомук 4000 м. Свещеният извор на свещената река Ганг. Всеки изкъпал се тук пречиства натрупаната тежка карма и може да си позволи да излезе от самсарата. Дори не индус се метнах в ледените тъмносиви води. И колкото и да е странно, това къпане променя всички, дори и субиндустриалните продукти на западните общества като нас.
Ден трети
Премина в грижи за Вайса и слушане на интересните му разкази за прониквания в пещери, техниката на единичното въже и хиляди подобни приказки. Не бързахме за никъде. Една долина, върхове, ледник и от време на време далечен тътен на каменопади. Нова нощ. Нови размисли.
Ден четири.
Избягвах да мисля за коляното, но покрития с камъни ледник ме отчайваше. Вървяхме по мърдащи морени и непрекъснато се качвахме и слизахме. Попадахме в задънени улици и се връщахме.
Носачите и тази година оставиха багажа на една ливада и казаха, че това е базовия лагер и до като се усетим какво стана, те се изнизаха в обратна посока. За нас оставаше да се справим със ситуацията и да излезем много бързо от нея. Тоест: да намерим върха, да намерим истинския базов лагер ,да преместим 28-те товара багаж. Тези задачи отнеха няколко дни и спомогнаха за добрата аклиматизацията, но отнеха доста от силите ни и времето за катерене. Кампо Базе бе опъната отново на място наречено Сундербан 4800м. Тук бе кухнята, наличния багаж, палатката на офицера и кутията със шаха на Соте, както и всичко останало. Някъде между палатките бяхме забили и един кол с българския флаг. Ей така. Да ни напомня от къде сме тръгнали и къде трябва да се върнем.
АВС 6-Септември 2005г.
След шест часов трек по начупения ледник Гомук, стигнахме до мястото от което за първи път видяхме стената. Не вярвах на очите си. Скала издялана с длето, а след това и загладена със шкурка. А за да стигнем до самата стена трябваше да изкатерим една скална бариера, да пресечем горната част на един разпукан ледник и да изкатерим около 500 метра скални прагове. По тях трябваше да фиксираме парапети и да изнесем останалата част от багажа. В схемите, който бяхме открили за стената, маршрута започваше още от първата скална бариера на около 500 метра от мястото на което сега разчиствахме за палатка. Вадене на замръзнали камъни и къртене на замръзнал чакъл с алуминиева войнишка лопата. Всеки се бе запънал в своя ъгъл. Бавни, тежки движения и учестено дишане. Така около 5 часа. За статистиката мога да кажа,че в нормални условия тази дейност би отнела един час на един човек с не много добра физическа форма.
Обзети от еуфория в края на дня се поздравихме с разчистена площадка-пет на пет метра и опъната палатка за трима човека. Поехме обратния път към ВС и започнахме с кроежите на плановете и стратегията на изкачването.
След като останалата част от групата зареди АВС-то с храна и екипировка, два дни по-късно Жеко, Сид и аз прекарахме първа нощ в него. И ако Брама бе рекъл, утре сутрин атакувахме първите метри от стената.
Първи метри 9-ти Септември 2005г.
С изгрева започна подготовката. За разлика от едно стандартно изкачване,тук има множество въпроси, който си задаваш постоянно. Колко въже? От ляво или от дясно на ледника? Къде е най-безопасно? Къде може да мине лавина и къде може да пострада парапета при каменопад? Всички тези въпроси колкото и да ги обмисляме, се оказва, че имат друг отговор...
С подобни мисли тръгнах и към първото препятствие. Скален праг, който от начало катерехме соло,а от средата на горе и в свръзка. Скалата бе стабилна, а водата от ледника над нея бе измила песъчливите участъци. След този праг пресякохме разпукания ледник и набрахме стотина метра височина. От тук започваше катеренето и схемата на маршрута. Между стеклия се от стената сняг и скалата имаше малък бергшрунд. Спряхме за пренареждане на инвентара. Тръгнах с около 17 примки, десет френда, комплект клеми и комплект
скални клинове, няколко болта и ръкохватка. А вместо чук, имах сечиво. Набирах бързо височина по полегналите плочи от 5- и 4+ UIAA. Имаше доста мокри участъци и леко нестабилни пасажи, но на общия фон те не бяха от голямо значение. Спрях под голяма скална козирка. След малко се появиха Сид и Жеко. Следваше полегнал около сто метров праг,а след него и първата сериозна трудност. Петдесет метров,мокър,вертикален и много лабилен пасаж. Всеки камък бе жив. Катерех прецизно. При първото прехвърляне в ляво, до като си намествам ръката в една цепка, усетих струя ледена вода. След секунди тя отмина лакътя ми продължи към гърдите. Успях да изкатеря още десетина метра и спрях. Направих най-калпавата площадка в моята практика, а имах всичко необходимо. Със стиснати зъби и опънати до последно нерви, дочаках Сид. Той ме отмина и изводи останалата част от въжето. Под нова козирка се събрахме и тримата и фиксирахме парапет. През това време заваля мокър сняг и гледката изчезна. Оставаше ни обратният път към АВС.
На следващия ден времето се скапа съвсем. Жеко тръгна към базовия лагер за още багаж. През това време пристигна Никола и зачакахме нов пробив на слънце.
Така или иначе към обяд тръгнахме. Имаше нов сняг, беше мокро и ентусиазмът някак се размиваше. При повторното преминаване по маршрута, събирахме френдовете от парапетите и на тяхно място слагахме ексцентрици или скални клинове. На вертикалния пасаж откъртих две люспи, смазах капака на собствената си раницата и стреснах Сид и Никола.
До края на деня изкатерихме още няколко нови въжета и фиксирахме парапети. Редуваха се няколко прага и стръмни первази. Плочата от дясната ни страна бе перфектна за фиксиране на парапетите.
Картината от предния ден, обаче, се повтори. Заваля тежък сняг и стената изчезна. Бяхме четири въжета по-горе от предния ден и времето за евакуация се удължаваше. На последната фиксирана точка оставихме малко инвентар за утре или някои от следващите дни.
Малко преди да мръкне, влязох в палатката на АВС. Накиснат, но доволен. Брама отново ни показа, че е над всичко, а нашите планове са просто планове.
Легнах в чувала и заслушах планината. Започнаха да трещят лавини и каменопади. Така нощта ставаш все по безкрайна, а мислите още по тежки и дълбоки. Очакваха ни дълги часове на борба.
Дни на надежда
Първоначалният план двама да катерят напред по стената, а двама да движат по вече фиксираните парапети, се провали. Мокротията бе завладяла долината. Мокър сняг на големи парцали, стечки по стената и затрупани парапети до последната фиксирана точка. Бяхме се събрали в малката палатка на преден базов лагер и просто чакахме. Нощем валеше сняг и огъваше рейките на палатката до положение, в което мембраната започваше да ми опира лицето. Редувахме се и излизахме да чистим снега. Денем всяко показване извън палатката донамокряше вече поелите влага полари и мембрани. Каша в която видимостта бе епизодична.
В първия прозорец от хубаво време изкатерихме още няколко стотин метра и качихме багаж до последната фиксирана точка. В края на перваза като по поръчка имаше камък под който с не много усилия успяхме да закрепим двуместна палатка.От нея до самата стена имаше фирново поле с фиксиран парапет около сто метра. От тук ще започва атаката на вертикала. Не,че до сега сме вървяли с ръце в джобовете. Работехме като една добре смазана машина със седем зъбни колела. Всеки си вършеше поставената му задача и се виждаше как всяка стъпка ни приближава още малко.Усилията бяха неимоверни, но напредъкът се виждаше. А може би само си внушавах...
17 -ти Септември
Обяд. Седим в палатката на преден базов лагер-Соте Жеко, Никола и аз.Мокри сме.Вчера решихме да тръгнем,но още преди да влезем в маршрута, заваля.Вали все още.Палатката се засуква около собствената си ос и реиките прискърцват. Това налага на няколко часа да я отриваме, а през времето което сме отвън и малкото влажни дрехи, които са ни останали ,стават истински мокри.
Готвим, разказваме случки от минали катерения и отново чакаме. Нарисувах схема на изкатереното до момента и понаписах доста неща в дневника. И след като прекарахме 5 дни, четирима човека в двуместна палатка решихме да слезем в базовия лагер. Не, че там щеше да е друго, но поне нямаше да е толкова тясно.
На слизане ледника ми се стори безкраен. Изгорели сме от вятъра и дифузната светлина и сме брадясали.
В базовата палатка духаше ужасно. Това бе признак, че фронта най-сетне се изнася....или просто идва нов по-мощен. Двама подпират палатката, за да не я разкъса вятъра или да не я отнесе.
Сгънал съм се в чувала и драскам, докато ми дойде реда да държа палатката. Интересното е, че преди да видя листа виждам дъха си и когато написах датата в долния десен ъгъл на листа се сетих, че точно преди година, бях сгушен в една друга палатка в друга част на Хималаите и мечтаех да отида на експедиция в непознат район и да съм част от голям стенно изкачване. Е! Човек трябва да внимава какво си пожелава...Кои знае, може би Брама е начертал и описал всичко в детайли, много преди ние да се появим в материалния свят. Това може би обяснява и déjà-vu-тата, които ме преследват всеки ден от началото на тази година.
Остават ни две седмици по регламент, а ние не сме до никъде. Дрехите са ни мокри и ще съхнат дни на ред. По сателитния телефон ни съобщават, че в Делхи вали и отменят полети, а нас ни мъчат въпроси от рода дали ще стигнем края на перваза или ще сваляме багажа от седмо въже; какво ни чака и колко ще изкатерим от голямата стена? Въпреки мизерията имах чувството, че нищо не ми липсва. Живеех в нещо средно между мечта и сън. Предстоеше ни катерене по Head wall-a.
Head wall-a
Обратно към преден лагер. Ново прекосяване на безкрайния ледник, но без тръпката на първото откривателско преминаване. Рутинно се оглеждах за малките купчини от камъни напомнящи мини чортен. Ново помпане по парапетите и пристигане в лагер едно. Бяхме само двамата с Никола Леваков. Не ни сдържаше. Утре сутрин започвахме работа по една от най-недостъпните и трудни стени на Хималаите. Поне така си мислехме. Сигурен съм, че и той вярваше в 10-те дни хубаво време. На нас ни оставаха точно толко. Това означаваше яко катерене, спане на порталеджи-то и никакво връщане повече към преден лагер или базовата палатка. Всичко бе измислено в детайли и само Брама трябваше да се произнесе по списъка с нашите мечти, желания и амбиции.
Утрото бе кристално. Бързо преминахме ледения склон и се оказахме под стената. В последния момент сменихме винкела и решихме, че има и по-удобен!....или не толко надвесен и затворен с тавани! За повече интрига на изкачването от ледената шапка на около 1300м. над нас се късаха висулки и свистяха при падането си. А малко преди старта по стената изпуснахме и раницата с част от инвентара, радиостанцията и наличната ни течност. Тя по чудо спря, а ние само се спогледахме. Така преди старта направих и едно сто метрово спускане и изпомпване. Големият страх бе докато я доближа и взема. Малко вятър или парче висулка биха засилили отново безценния товар и тогава вече няма стигане. Така загубих и няколко хиляди калории и един час време за катерене!
А самото катерене напомняше на катерене по стената на връх Еленка в Рила. Разликата е в това, че там сутринта тръгваш от топлото легло в къщи, шофираш малко, вървиш около два –три час и започваш. Стигаш върха на около 2654м и се прибираш обратно. Тук стартираш от почти пет хиляди метра и се бориш за всяка глътка въздух, докато инвентарника те мачка, а студа и височината ти изпиват и последната капка сила.
Тръгнах с двойно въже и статик закачен на рамото под инвентарника. Последния съдържаше 12 френда-малко до средни, малки клеми, тънки и къси клинове, чук и стълби. Всичко това ме премазваше. Височината бе малко над 5000 хиляди метра. И ако на нормална надморска височина налягането 760мм живачен стълб, то тук е около 320мм. Статистика, както се казва. Ако не си го изпитал с дробовете и организма си никога няма да го разбереш. Всеки метър бе борба за въздух. Не бях изкатерил и десет метра и се наложи да премина в дясно. Не просто така с едно стъпване, а чрез изкуствени опорни точки-това което руснаците наричаха сикрет уепан. Откачих чука и ръкохватката и времето спря. Чувах монотонното тин-тин-тин-тин-тин. Нещо което в България ми се струваше забавно, тук ме смазваше. Три сантиметра в скалата и монтаж на джаджата. Трябваше да съм прецизен. Под мен имаше два калпаво поставени френда в плитки, обли цепки. Последваха два къси клина в хоризонтална посока и изцяло увиснах на тях. Изнесох се и някак стъпих. Нов микрофренд и нова стъпка. До като изтеглях въже микрофренда се изскубна, но аз се вдигнах с нови два метра. Клин и най-сетне влязох във винкела. Така можех с единия крак да подпра извън стълбата и да ровя из инвентарника.
Не исках да повярвам. Заваля. Имахме изкатерените 400 метра по миксовите пасажи. И макар, че бях изкатерил само 40 метра от оставащата ни цяла стана, вярвах че ще успеем.
Облаците заляха стената и от веднъж стана зверски студено. Излязох от винкела и отново започнах да бягам в дясно. Нова редица от къси клинове и нов "сикрет уепан". Разбрах и какво е да имаш най-късите възможни клинове в света и въпреки всичко да ти се струват огромни в сравнение с наличните цепки. Не трябваш да изпускам каквото и да било, не само, за да не ударя Никола, а защото разбрах, че недостигът на инвентар ще е болезнен. Крепеше ме мисълта, че след първите сто метра скалата ще се промени и всички френдове и клеми ще влязат в употреба.
Знаех, че ако нещо объркам само за миг нито един къс клин или микро френд няма да задържи. За това разкарах всички подобни мисли и погледнах към ледника и дъното на долината. Неописуема красота. Кадър, който запазих само за себе си. Имах нужда от няколко секунди за концентрация. През това време облаците скриха гледката, която използвах като мандала, за да мога да изпадна в тежка динамична медитация. Поех въздух и отново се обърнах с лице към скалата. Върнах се около два метра по хоризонталния траверс и забих най-дългия клин, който носех. Фиксирах статика и слязох.
До като катеря, Сотир бе изпомпал парапета и бе дошъл при нас. Никола пое вместо мен, а Соте пое осигуровката. Бавно се спуснах към палатката на лагер едно. Виждах как приближаваш нова бурия или просто поредния фронт за много дни....
Тук Светльо ме спаси с много течности и поне едночасов масаж. Събрах сили и започнах спускане към преден базов лагер. Соте и Никола при това време нямаше да могат да изтеглят порталеджи-то, да го разпънат и да спят в него. Предстоеше и тяхното прибиране тук. А в палатката под камъка едва ли можеше да се съберем 4 човека и да прекараме една нощ.
На следващия ден времето не радваше никого. От преден базов лагер,виждахме оранжевия гащеризон бавно да напредва по стената. Никола и Соте изкатериха още 40 метра. В края на деня паднаха камъни от лявата част на стената и предизвикаха мащабна лавина, която премина през палатката на лагер едно и всички парапети до него. Там горе бяха Жеко, Нокола, Светльо и Соте. Радиостанцията не отговаряше. Срутването и самата лавина бяха толкова продължителни, че всеки имаше време да извади камера или фотоапарат и да заснеме поне минута кадри с грохот и тътен. Не знаехме къде точно всичките тези кубици се приземяваха и какво се случва с останалата част от екипа.
Малко преди да мръкне Жеко се включи за сеанса. Стандартни реплики. Не искали да ни притесняват. Мислели, че не сме видели.
На следващия ден всички слязоха в палатката на АВС. Влизаше студен фронт с обилен снеговалеж. А лавината бе улучила и бе затрупала целия багаж изнесен до сега. Мястото от което започваше скалната част над ледника. Затрупани оставаха около 900 метра нов статик, който бе предвиден за стената, планки, болтове, сечива и какво ли още не... Те и днес са там-разпиляна или затрупани от нови лавини.
Край.
Мечтите, плановете и амбициите приключиха.
Оставаше обратния път и опит за спасяването на разпиляния по праговете и лагери инвентар.
Базов лагер
Пред очите ми беше един пясъчен часовник, от който изтичаше не пясък, а останалите броени часове до идването на носачите.
Бяхме слязли до базов лагер в тежко време без видимост и бяхме се загубили безброй пъти. В следствие на това бяхме изминали и едно ненужно разстояние, което само цедеше и последните ни капки сила и допринасяше за пълното ни намокряне. Чортените този път не свършиха работа. Просто не се виждаха. Зимата бе дошла и в ниската част на планината.
На базовия лагер бе студено не само в палатката. Имаше и доста сняг, който бе затрупал бидоните с багаж, кухнята, малката палатка с провизии. Тези последните бяха намаляли драстично. А някой просто бяха свършили. Всеки от нас бе отслабнал между два и десет килограма. Бях брадясал, мръсен и мокър. Коленете ме боляха от влагата, от натоварването и травмите.
Започваше нова дискусия: Имахме ли право на втори опит? Кой би се навил? Метео прогнозата? След пет дни носачите щяха да са тук на базов лагер! Какво може да се обърка? Ако завали до като правим поредния опит? Разум или авантюра? Риск или безразсъдство?
Имахме каменопади, лавини, много нов сняг и пет дни. Нямахме много храна и сили, а част от екипировката бе загубена. Кои дракон ще победи...
ВТОРИ ОПИТ
В един от бидоните на базов лагер имахме кантар с пружина за разпределяне багажа на носачите. Сега с него разпределихме 4 раници по 15 килограма.Както и да ги разигравахме за всеки се падаше по една. Честно и в същото време не. Всеки от нас бе с различни килограми, съпоставени с тези на раницата. Но ако човек изпада в подобни детайли и им обръща внимание, едва ли би стигнал и до Комини.
Суетене. Стиковане на въжета,инвентар, храна, газ, палатка, ръкавици. Разпределение в свръзки. Тази тема никога не я коментирахме. Тези който могат в момента те водят, разбиват снега, готвят, мъкнат багажа. На другия ден е обратното. Ако не е другия, то е по-другия.
Пред нас отново стоеше старт от 4800м и връх на 6831м. Реброто не бе изкачвано и ни очакваха само неизвестни положения. Това бях записал в дневника. Може би ден след като слязохме в базовия лагер, може би в Ганготри. Кратко, но факт.
04:00ч.2-ри Октомври 2005
Жеко, Сид, Никола и аз, тръгваме от палатката на базов лагер за нов опит по югоизточното ребро на Кедър Доум. Нощ е. Пред челника летят ледени кристали. Газим в дълбок сняг и мъчително набираме височина. В мен се е натрупала умора и може би малко страх от последния един месец. Чакам лъчите на утрото и се мъча да разбера какво ни очаква. На всеки сто крачки се редуваме-първите стават последни. Има пресен сняг и освен трудност при вървенето има и напрежение в мислите ми. Чуствам пласмасите си ужасно тежки. За последните месеци, бях видял толкова лавини, колкото за целия си живот. Новонатрупалия сняг не ми вдъхваше доверие.
След няколко часа направихме десен завой. Наклонът се вдигна и започна същинското ребро, а слънцето огря,за да разтопи мислите ни. Стиковахме две свръзки-Сид и Никола, Жеко и аз. Реброто стана тясно и държеше лек наклон. Някъде под нас оставаше базовият лагер. Появи се първият скален праг. Раница 15 килограм, 4 френда /до номер 2/, малко клеми и седем клина. Микс около 4 + по UIAA. След петнадесетия метра скалата бе покрита с фирнова кора. При всеки удар на сечивото тя се чупеше, а от долу оставаше мократа скала. На петдесетия метър направих площадка. Дойдоха и останалите. Никола тръгна на пред и направи едно паметно подсичане-едно въже с един френд на единственото възможно място за поставяне. Следваха нови петдесет метра хоризонтален траверс и отново наклон. Умора. Денят бе отминал. Слънцето изчезна за секунди и студът започна да сковава лицата и ставите ни. Идеата да спрем за почивка и глътка кафе пропадна. Никола ме помоли да не спирам. Така още половин час и спряхме на 5900м. Така поне сочеше алтиметъра. С много зор направихме площадка за палатката. Имаше красив лилав залез, но някак не мислех за това. Разпънахме колкото можахме палатката. Укрепихме я с един френд, леден клин и още един френд и започна разекипиране, масаж, опит за готвене и опит за спане. А с мъка дойде и утрото. Четирима човека в двуместна палатка звучи тясно. А четирима човека с два спални чувала звучи некомфортно...
3-ти Октомври
Чуден изгрев, кафе и козметични процедури съпроводени от леки трудности породени от наклона и липсата на площадка.
Жеко и аз поехме по добре заледения склон дясно от палатката. Ледът бе здрав и цевите влизаха добре. Катерех втори и можех да оглеждам върховете около мен. Беше красиво. През това време Сид и Никола с мъка прибираха вкочанената палатка. След стръмните ледени въжета дойде и глътката въздух на 6000м. Около сто метров участък с лек наклон и неповторима панорама. Просто вървяхме и се радвахме на гарвалските Хималаи. А точно пред нас дойде поредният скален праг. Бях ме го забелязали още от базовия лагер. Именно за тук бе предвиден инвентара. Жеко направи площадката, а аз се натъкмих с железата /или това което остана от тях/.
Първи метър, втори, трети. Зелен френд. Изнесох се на огромен блок, който се клатеше и в двата края. Преместих се още два метра. Винкел. Да, но не можех да вляза в него. Нито вдигане на краката, нито цепка за сечивата. Почистих старателно снега. Излязох от ситуацията с абсурден ход - на най-неподходящото място в основата на винкела забих най-неподходящия къс клин /просто нямах друг/. Изправих се на него и атакувах с кеч движение /коляно/. Изправих се и заковах една клема. Просто я заковах. Под мен имаш вече 15 метра, ако не броим хиляда-те до палатката на базов лагер. Пред мен нещата отиваха към вертикал. Набрх още малко височина. Нов избутващ ме в дясно праг и полегнала плоча. Клемата оставаше на поне 12 метра под мен. Имах още два клина, но не можех да ги използвам. Цепките бяха прекалено плитки. Заклещих клема на магия и мантра за късмет. Може би съм псувал, кой знае. Измъкнах се само с върха на сечивата и влязох в здрав микс с дебел лед. Въжето свърши. Направих символична площадка. Дълги клинове в къси цепки. Осигурявах през себе си и напъвах клиновете в посока на натоварването. Студът започна да ме изпива. Имах чуството, че минаха дни преди да дойдат и останалите.
На следващото въже Никола пое микса. Натисна ме слабост и ми стана адски студено. А когато тръгна имах чуството, че влачех и останалата част от планината зад себе си. На това място реброто правеше лек завой и катерехме в сянка. Мислех си как да се добера до третия чифт ръкавици в раницата.
Събрахме се на малка площадка. Лек траверс ни изведе в нов миксов пасаж. Той не бе труден и ми доставяше удоволствие. Изводи го Никола, а за мен и Жеко остана излизането по фирнования склон. Бяхме излезли от трудните пасажи.
Пред нас бяха Меру, Бригопан, Талай Сагар. Височината на алтометъра ковеше 6300м.
Питах се какво правя тук и какво точно търся. Мислех за оставащата нощ и за предстоящия ден. За хората, с който дойдох. Осъзнавах неизвесността на ситуацията и целия живот. Може би всеки ден от живота ни е такъв, само че сега му обръщах внимание и мислех за това. Усещането да си много над върховете, който само до преди няколко дни си гледал от съвсем друг ъгъл... В този момент осъзнаваш величието на планините и сблъсъка на човек с това величие. Думата „покорявам” използвана от много хора, тук звучи абсурдно, нелепо и тъжно.
Разкопахме малка площадка. Около нас имаше само сняг. Не се наложи укрепване. Палатката просто си застана на мястото. Предстоеше разекипиране, възстановяване и познатата схема с чувалите. Примусът засвистя, но гореше някък вяло. Отдадох това на височината и ниското атмосферно налягане. Може би се превръщах в паранойк...Не бях гладен. Топях сняг и гледах синия пламък.
4-ти Октомври
Започнахме с фал-старт. От мания за лек багаж, взехме само една започната бутилка с газ. Тя естествено свърши точно на закуска. Това обясни и вялото горене снощи. И за сметка на студа и натрупаната умора, оставахме без течност, още преди да започне най-решителния ден. Това наложи и смяна на плана. Отпадаше прибиране в палатката и втора нощ тук. С или без изкачен връх, трябваше да слезем в базовия лагер на 4800м.
От тук нататък оставаше стръмният склон до кота 6831м.
Жеко се обу, щракна котките и пое бавно на горе. Последва го Никола. Така се освободи малко място в палатката. На края излязох и започнах да се влача. Сид ме задмина. Движехме през голям интервал. Спирах, оглеждах се. Опитвах се да открия Нанда Деви и другите върхове извън нашата долина. Времето беше кристално. Понякога се появяваха много силни пориви за около минута и отново изчезваха. След около три часа излязох на хоризонталния гребен. Имах видимост в четирите посоки. Снимах. След стотина метра срещнах отново Жеко. Снимах отново. Малко пред мен се виждаше и Никола. Билото бе с леки качвания и слизания, напомнящи гърбица на камила. Духаше на пориви, а в ляво под мен се виждаше стената по която бяхме тръгнали преди месец, ледника и безкрайните Хималаи.
Когато срещнах Никола, той посочи билото малко по напред и каза, че ей там е върха. Снимах в четирите посоки и всички продължихме обратно към щурмовата палатка.
След слизане още 12 часа бяхме пред базовата палатка. Използвахме северната стена за слизане. Изпитвах силна умора. Споменът останал от този ден е половината сникърс, който си разделихме с Никола. Тогава в кръвта ми се вля толкова енергия, че усещах всяка разградена калория. Соте бе слязъл от базовия лагер в обратна посока към Ганготри и виждаше стената от далеч. Така ни даваше информация за праговете и сараците и ни насочваше по станцията. Когато мръкна и вече бяхме в ниското ни посрещна зад един завой. За всеки от нас носеше по нещо-чай, кафе без захар, солени бисквити и шоколад. Точно така както четири години на Матерхорн. Нямаше разлика. Просто беше минало малко време.
На другия ден дойдоха носачите. В мен започнаха да се надигат мисли за реалността,но някак не ги пусках да изплуват. Исках да продължа да живея в съня от последните месеци. Студа, снега, лавините, еднообразната храна и всичко на което обръщах внимание, губеше смисъл на фона на заобикалящия ни пейзаж. Сутринта за последно стиковахме багажите и ги подредихме в товари по 25 килограма. Примуса на Джанак бе скрит под един доста голям камък в посока върха. Не за да икономисаме 1-2 килограма, а за да се върнем следващия сезон, отново. С малко повече стратегия и добър екип.
Боклуците трябваше да покажем на чек пойнта на входа в следствие на което получавахме печат и имахме пълното право да си искаме еко депозита от 400 долара.
До като преглеждах за последно раницата, малко преди да тръгнем си мислех, че не ми се тръгва. Бих починал ден два и бих опитал някой от съседните върхове. През това време, един от алпинистите се приближи към мен, погледна ме и каза:
На мен ми се остава...
След минута метнахме раниците и поехме обратния път. България беше на няколко хиляди километра.
След катеренето
В историята на алпинизма това изкачване остана като втората премиера на български алпинисти в Хималаите. Маршрутът носи името „Открадната крсота” 5+ А0, М5 UIAA.
На пазара се появи DVD - филм със същото име, който отразява малка част от това което се случи там.
Всички се върнахме живи и здрави.
Видях върхове като Меру и Шивлинг, Багирати, Карчакунд, на който все още искам да отида.
Благодарности
Благодаря на всички хора от тази експедиция:
Никола Леваков
Жеко Вътев
Никола Милушев-Сид
Виктор Стефанов-Вайса
Светослав Кавръков
Сотир Стйчев
Благодаря на всички, който поеха риска и се катериха с мен през годините. Благодаря на родителите си, че са приели начина ми на живот. Благодаря на колегите си, с който сме работили заедно и продължаваме до днес. Благодаря на хора от улиците, офисите, спирките, хижите. Благодаря на тези, който са се смилявали над мен и не са ме оставяли да замръкна по пътищата. Благодаря на жените появявали се на отделни етапи от живота ми. Благодаря на тези, който ми показаха пътя и ме оставиха да избирам сам. Благодаря на тези, който ме наричат приятел. Благодаря на моя сен-сей. Благодаря на тези, който ще прочетат тези страници и на тези, който няма да ги прочетат.
Благодаря!
Тако Младенов
E -mail: tbmindustry@gmail.com
