През 2002-ра година катерех със страхотна свръзка. Бяхме сработени и имахме концепция. Знаехме къде и как. Бяхме катерил няколко зими под ред. Лед, скала, открити биваци. Всичко работеше безотказно. Така се роди и голямата цел. Непал-земята на шерпите, Буда и върховете, опиращи в небето.
Там където отивахме, бе станал държавен преврат. От Север маоистите, проникнали от Китай  през Тибет дестабилизираха и без това критичната обстановка. Появило се бе и партизанско движение вилнеещо из ниската част на планините. За нас всичко остана на книга и хубавата идея.
Карма!.
  Две години по-късно.Среща пред НДК и разговор в стил: Няма ли най-сетне да направим нещо по въпроса за Хималаите. Няколко дни след този разговор товарех четири денка в багажното на автобуса за Истанбул. Датата е 13 Септември 2004г.
  Не се опитвайте да си представите и секунда от написаното по-долу. То Трябва да се преживее.
    Полетът на мечтите: Истамбул-Абудаби-Бахрейн.
    Културният шок: Катманду.
Влизаш в една скромна постройка с размерите на автогара, а се оказва, че това е Трибуван - националното летище на Непал. Още преди да разбереш къде и как се подават документи за престой, дребен, дружелюбен човек ти грабва паспорта от ръцете и след пет минути го връща с виза /но не за 30 дни както си искал/ а за два месеца. Опитваш се да попиташ как да стигнеш до туристическия квартал, а вече са натоварили багажа ти в раздрънкана стара кола, представена ти като такси и те карат към хотел, за които никога не си чувал. Тук, обаче, започва истинският културен шок-Движение без правила. Тежък аромат на кухня, канал и сандалови пръчици; кланици, пазари и каквото още може да се досети човек. Всичко това смесено с влажния тропически въздух на отминаващия мусон.
 От ляво страна сграда с черни огледални стъкла, а от дясно Пашупатинат-храмовият комплекс на хиндуистите-комбинация от клади, божества и култови постройки. Място на което така или иначе всички отиваме. Независимо от това това какъв цвят кимоно си носил или колко тежък товар си влачил на гръб по тесните пътеки на долината. Разликата е само в количеството дърва. Крайният резултат е един-две шепи сива пепел, която вятърът ще разнесе или водите на Багмати рийвър ще отмият. А на следващата сутрин кладата отново ще бъде прилежно пометена и подредена….
Понякога мириса на печено се разнася над долината на Катмаду и те кара да преосмислиш ценностите си.
 Може би Начало:
 Пътуване до Истанбул. Следваше изнервено денонощие из арабските летища и сега след като бяхме в Непал всичко трябваше да е гладко. Оказа се, че багажът ни е забавен с два дни. Множеството военни внасяха известно смущение в обстановката и душите ни. А основната ни идея бе да изглеждаме като заблудени туристи от запада, търсещи екзотика. Най-малко трябваше да будим подозрение, че сме алпинисти и се каним да катерим връх висок седем хиляди метра. При условие, че няма да платим такса, еко-такса; да наемем агенция, готвач и носачи, офицер за свръзка и транспорт. Съответно да облечем и храним всички  тези хора във времето в което те  издевателстват над богатите западни туристи-тоест нас. Така успяхме да свием експедиционния бюджет в пъти и да ограничим времето в градове и села до минимум.
Върхът:
За него знаех от Тончо Тончев. Знаех,че е 7800 и това го приближаваше към ранга на осемхилядниците. На картите, които купихме в Катманду бе обявен за 6995м. Тукче пик-разположен непосредствено до Даулагири. С две ребра и една непреодолима стена. Доста отдалечен, но за сметка на това некомерсиален и красив.
С цел минимални разходи, вместо професионален водач наехме единия барман от ресторанта на хотела, в които бяхме отседнали. Чаби /както се казваше/ твърдеше, че познава перфектно района и още повече е потомък на войнственото племе Гурха.*  Чаби от своя страна нае двама носачи от село Типлянг, които ни поопънаха нервите, но на фона на общата цел това просто бяха само двама носачи. След ден трек се наложи влизане в кралство Мустанг. Последните няколко месеца бе станало ново прекрояване на границите и в случая нашия барман-водач се оказа с нелегални документи, а заедно с него и единия от носачите. Така багажа отново легна върху нашите гърбове и колене. Сега влагата на джунглата бе заменена с малко по-лек въздух, пиявиците и ниската облачност с малко повече пространство, а старото апокалиптично чувство с ведро настроение.
И днес /няколко месеца след завръщането ми /един факт ме държи в плен и търсене на отговор. Първия ден, а от части и втория, когато всеки върви  така както може и през повечето време е сам със себе си в съзнанието ми се появиха картини от живота. Много ясни и много цветни. Такива, които нямат нищо общо с мястото, но това е факт, които не мога да отрека. Изпитвах вина. Не знам точно защо, но изпитвах вина-за това, че съм там, за това, че осквернявах земята на Брама, за това, че се докосвам до свещената земя; за това, че имам цели и амбиции. Воювах сам срещу себе си, а тук виждах как четири годишни деца воюваха срещу майката природа. Тренирах за една експедиция и се подготвях за нея, а тези хора прекарваха живота си в една безкрайна експедиция. Лицата на децата  изглеждаха много по-сериозни от нашите. Виждах как се изменят босите крака на носачите под огромната тежест на товарите. Тези хора, за които думата Интернет, звучеше точно толкова непознато колкото  и израза ядрен век. А най-големия абсурд бе, че всички месни при среща поемат дълбоко въздух и те поздравяват по най-истинския и лъчезарен начин, които човек може да си представи. Понякога срещу мен се приближаваха малки групи деца и освен характерната фраза’’namasteee’’, изговаряха и нещо, което така и не разбирах. Звучеше познато, но неразбираемо. А в същото време протягаха ръце.
     Пресичахме за пореден път Кали Гандаки. Не по моста, а по камъните с подскоци. Така печелехме време и около километър вървене. Накрая не се получи и се наложи да преджапаме последния ръкав. До като се обувах до мен се приближи момиченце, протегна ръка и изговори същата фраза. Сега, обаче, я разбрах-skulpen. Просто,  изговаряше двете думи слепени и малко ги смачкваше. Всички те са искали химикали, с които да пишат в училище. Аз носех два и един молив-дадох и ги, а тя беше повече от щастлива. Такава радост няма. Действието се развива близо до източния глетчер на Даулагири, близо до село със седем или осем къщи на височина около 2000 метра. Годината е 2004-та, месец Септември. Иска ми се да направя сравнение, да потърся някакъв паралел, само че това е невъзможно. А въпросът, на който не мога да си отговоря и днес е : Това друга част от света ли е или просто друг свят?
Докато пишех всичко това в главата ми ехтяха думите на е Киенце Римпоче, за динамиката на двадесети век, за човешката ценностна система, за новата световна религия, за индустриализацията, за материалните потребности и властта...
 
Трекът свърши, но за сметка на това започна интересната и същинска част. Искаше ми се да се излегна в двора на слънчевото лоджи**, да забравя всичко и да спя. Да спя в тъмна стая, може би малко студена. Но гледката на 200 килограма багаж, разхвърлян безразборно по пода ме правеше неспокоен, а може би и малко изнервен. Всичко това трябваше да се качи на 5200 метра. Нямах идея как ще стане-носачи, магарета или якове.
Последните ги нямаше в този район.
Магаретата бяха за групи на десет човека.
Носачите-истински хит. Баща и син с общо тегло не повече от седемдесет килограма и възраст, която само те знаеха. Постараха се с драматургията и синът ни бе представен за 16 годишен. Така с много усилия и компромиси се стигна до схемата двама носачи с по тридесет и няколко кила и един общ багаж за мен и Лъчо.

Трек Марфа-Хиидън Вали:
  Ден първи: Марфа 2600м. - Як Карка 3100м. Ниска температура. Малка палатка и чудна гледка към стотиците върхове и милионите нови мечти. Открих къде Брама бе посадил върховете.
  Ден втори: Як Карка 3100м. - Тапа па 5200м. На закуска бях хапнал вафли с аромат на ягоди. Някаде следобяда ги видях отново. Почти не бяха помръднали да се разграждат. Динивелацията от 2100 метра за 6 часа ми дойде в повече. А явно не само на мен. Малкия носач се превиваше от главоболие и се наложи да му давам аналгин на всеки 3-4 часа. Темпото падна и вместо да стигнем до Хиидън Вали, ние спряхме на превала Тапа па. Гледката от тук бе още по-чудна и прекрасна, но на мен не ми бе до това. Изкарах едни 24 часа в много странен делириум, през които опитах да поема вода, кафе или ефервесцентен витамин. Всичко повръщах с такъв спазъм,че коремните ми мускули щяха да се разкъсат.
Носачите се бяха смачкали и се готвеха да спят във втората палатка. Да, но ние нямахме такава. От добро възпитание или просто така -излязох отвън, разчистих камъните, влязох в чувала и се завих с платнището. На сутринта бях затрупан от падналия сняг, но на фона на общата ситуация това не правеше впечатление. В подобни моменти не си задаваш въпроси от рода на : защо сега или защо на мен. Действаш и се стараеш да не говориш много. А когато Погледнех Лъчо, нямаше нужда от обяснения и разговори. Всеки от нас двама ни знаеше, че другият е прав и действа достатъчно зряло и адекватно.
С три думи английски  и много жестове, стария носач обясни, че Хиидън Вали е на час-час и малко и че можем и да стигнем сами до там без никакви проблеми! Тоест, без носачи и около 200 килограма багаж на 5200м. Благодариха и  поеха обратно.
Тишина, студ и главоболие. Странно усещане за самота на пет хиляди метра. Бавно и мъчително разделихме багажа  на отделни товар и тръгнахме към скритата долина. Следваше спускане. Почивах на всеки 10-20 м. Чуствах се оловен и много тежък. Тогава намерих сили да си задам въпроса: какво точно правя тук?
Следват страници от  експедицйонния дневник, които водех- неподправени и нередактирани.
Дневник:
28.Септември ‘004г.Sorry! Пропуснал съм предните дни. За тях можете да погледнете  в дневника на колегата Лъчезар. С други думи, когато се качиш от 3100м. на 5200м., а преди това не си пипнал да тренираш е малко зашеметяващо. Три от тия дни не ядох. Но днес  28-ми Сеп. сме на базов лагер. Пред нас Тукче пик 6995м.,зад нас Хонг де 6550м., на дясно Даулагири 8167м.,а по устните ми следи от скъпо червило. Същност това е UV-фактора, без който сме загинали /поне аз/. Надявам се днес да мина без Аулин или Солпадеин. Четири дни трек. Много харчове и известно количество нерви.
 Започваме аклиматизация. Но тя започна още от Тапа Па когато носачите ни за….а, а ние решихме, че можем и сами да се оправим. Там ни чакат два товара багаж, за които утре трябва да се върнем.
P.S.  Както обикновено спя лошо и имам страни сънища, но тази нощ особено.
        Аклиматизация :    Септември-26, 27, 28, 29, 30, 1, 2-ри Октомври.
 
За първа нощ сме на Хийдън Вали.
 17:42h. Този сезон на Даулагири няма експедиция. Странно! Може би хората разбраха, че файдата от висене по тези места е никаква! Срещу мен е онова красиво ребро което е в мислите ми от цели три години.
 
29.Септември.’004г.
Обяд. Лъчо отиде да пере. Върнахме се от превала Тапа - па и цялата налична екипировка е при нас. Движих ме се с темпо като за трек Сапарева Баня – Скакавица. Взехме си флагчета и сега ще си построим скромен чортен***. Утре се каним да отидем до Даулагири ВС,  просто така. Нали имаме още четири дни аклиматизация по план. Започна да не ни свърта на едно място.
Лежа пред палатката и събирам душа и слънце на 5000м. и така стигнах до първия си извод: Височината мачка много здраво, но липсата на височина мачка още по-здраво!
Лъчо вкара една идея! Страшна е! В този район това вече се е случвало - Анатолии Букреев-рекордът  на Даулагири за скоростно изкачване. От базов лагер 4800м., от там до върха и обратно на 4800.Само за 24 часа! Букреев загива на Анапурна при опит за зимно премиерно изкачване, няколко години по-късно.
Сега същия въпрос се въртеше в главите ни и за Тукче пик……
 
 
    За мен дневникът може да пресъздаде атмосфера на едно събитие  най-точно, но така или иначе останалата част бе загубена и исторята продължава по стандартния начин написана месец по-късно.
Започнаха дълги дни и нощи. Все си повтарях, че това е последният аналгитик, който изпивам. И все се будех около четири часа сутринта от страшното главоболие. Отново ме налягаха мисли за утрешния ден и това което ни предстои. Понякога хапчетата действаха, понякога не. Тогава излизах от чувала, обувах се  с усилие излизах да дишам студен въздух, да воювам с тялото и мислите си и да зяпам огромните звезди. А тук те наистина бяха огромни. После се връщах в чувала и чаках просването на небето, за да мога да разтопя сняг и  направя кафе, а след първата глътка да събудя Лъчо.
На 30 Септември отидохме до Френч па. Не слязохме до Даулагири ВС, а тръгнахме нагоре по дясното ребро на нашия връх. С лекота набрахме височина и за първи път почуствах увереност в екипа ни. Направихме снимки и благополучно се прибрахме  в лагера. Всичко изглеждаше ужасно близко и можеше да се пипне с ръка стига да си направиш труда да се протегнеш. Мащабът тук лъжеше. Върховете и склоновете не бяха големи, а огромни. Нашата скромна разходка ни отне цял ден. Следващият ден бе почивен, а на по следващия ни предстоеше аклиматизационно изкачване на Хонг Де 6650м. Най-проблемно се оказа преминаването на потока, които сега се бе превърнал в река. Тове е най-характерното за този тип високопланински потоци, водещи началото си от огромен ледник. Денем когато ледника се топи, те прииждат и стават  бурни реки. На сутринта отново са си потоци. Именно тогава използваме намалението, за да ги преминем.
Времто за Хонг Де бе като по поръчка /но явно дадена от друг/ . Мокър сняг и много мъгла. Приехме го като изпитание. За четири часа набрахме много височина, но не знаехме къде сме. Откатервахме леки пасажи и често се губехме от поглед. В момента, в  който излязохме на ледената шапка метеорологичната обстановка стана меко казана заплашителна и изпитанието отстъпи пред оцеляването. Шанса ни да се загубим със всяка секунда се увеличаваше. Бяхме минали зоната на 6500м, а се чувствахме във форма за още много. В такива моменти е важно да надделее разумът, а не силата…..
Атаката:
 Нов почивен ден  и атака. Тежки раници, тежък сняг и тежки мисли. Бяхме сменили концепцията-да изнесем багаж до около 6000м, да се върнем за почивка една нощ и един ден и да атакуваме агресивно от базов лагер, без планувана нощувка. Сега снегът започнал преди два дни се бе задържал и в базов лагер, а на горе бе натрупал. Това ни смачка най-вече психически. Блъскането в нов сняг с 20 килограма раница над 6000 е само една хамалогия и нищо друго. Избраният от нас маршрут предлагаше два интересни участака-траверс по южния склон и правилно влизане в стеснен участък на слизане. При лоша видимост ,в първия случай  рискувахме да слезем до основата на източната стена, а във втория до основата на северния склон, прелитайки над 200 метровия  вертикален ледник. На около 6300м. изнесохме ледени клинове, котки  и сечива; малко шоколад и сушени плодове. Всичко това вкопано в малка снежна пещера и маркирано с една щека. И отново чувството на близост с околните върхове, най-вече с Даулагири. Слизане и два почивни дни. През това време доуточнихме стратегията, пренаредихме багажа, а свободното време запълвахме с правене на снимки и разваляне на хранителните ни навици /ако въобще ни бяха останали такива/. В деня преди атаката оглеждахме щателно набелязаното трасе.Тогава забелязахме нещо много странно-доста над мястото с изнесения багаж, имаше нещо като палатка и характерни фигури. Те местеха сенките си при промяна на слънцето. Но принципно това нямаше как да е палатка на друга експедиция. А ако беше, то лагерите ни щяха да са близо. Нямаше как да са стигнали там-нито от базовия лагер на Даулагири, нито по северната стена. Загадката остана, а ние тръгнахме на следващата сутрин в 4h.Кристална сутрин, много кафе без захар и бавно  на горе. В седем ни докоснаха първите лъчи,  а тъкмо бяхме подсекли южния склон. Пестяхме силите си и пред първия стръмен праг направихме почивка с малко течност и сушени плодове. В 10:30h. стигнахме мястото с багажа. Следвше нова почивка. Още нов сняг и много интрига. Наклонът се вдигна с около десет градуса, а местата на които се затъваше доста над коляното станаха по-чести. На два пъти се чу и много характерният  тътен. Това ме накара да погледна на зад и да търся коментара на Лъчо. Разгадахме и загадката - палатка, хора, сенки. Това беше новопоявила се пукнатина. Огромна и много страшна.действието се развива на около 6600 метра.
Стана обяд. Набрахме височина, а гледката стан повече от космическа. Същата каквато съм я виждал по снимките и списанията още като малко и  заблудено дете. Всичко бе далеч под мен-долината на масива Анапурна, мястото на лагера ни, съседните върхове. Видях и мазните купести облаци, който пълзяха към нас! Това не подлежеше на обсъждане. Направих още сто крачки, щракнах с фотоапарата и поехме обратния път. В края на деня свалях пластмасите пред  базовата палатка, а съседните върхове отдавна ги нямаше. Валеше тежък сняг. Нямаше време за изчакване и втора атака. Трек- пермита даден ни от министерството на туризма  имаше фиксирана дата за напускане очертанията на района на Анапурна. А и нямаше смисъл. В деня на тръгване вървяхме само  три часа с посока и видимост и твърдото убеждение че от базовия лагер на 5100м. до Марфа 2600 ще слезем за един ден. Изтощени и превити под 30 килограмови раници направихме едно 14  часово слизане. За мен то се оказа безкрайно и се превърна в борба за сантиметри. Получих силни /на моменти ужасни / болки в коленете. Лъчо се движеше доста пред мен и ме изчакваше постоянно, но аз не можех да вдигна темпото. Под Як Карка срещнахме група носачи или просто обикновени пастири от селото. Реших, че мога и сам, но след около 500 метра се видя,че не мога и това какво си мисля се оказа без значение. Тогава за наш късмет ни подминаха други местни пастири. Единият глухоням, а другият с явни психични отклонения. По обясними и видни причини не знаеха и една дума английски,но езикът на жестовете проработи. В резултат на това аз бях без раница, но и това не променяше нищо. Продължавах да лежа върху щеките и да се движа с малки стъпки без да свивам коленете. Там където теренът позволяваше се влачех на задни части и гръб. Болеше. Мръкна, а и дори да бях здрав ни оставаха поне пет часа до Марфа. Лъчо**** и носача бяха доста пред мен. Само по светлината на челника се ориентирах за  вярната посока. На два пъти се загубих в стремежа си да подсека пътеката и да сляза по-бързо. Малко след полунощ видях калдърмената улица на селото. И тя ми се стори безкрайна. Дадох, колкото поискаха носачите.  Нахраних ме ги, а Лъчо им подари кутия цигари.
За нас остана двудневната почивка в лоджито, разпродаването на излишните дрехи и уморителният трек до Бени. От там следваше  стандартната блъсканицата до Катманду и летищата на Бахреин и Истамбул.
Другото вече го знаехме. 
 
 
 *      Според кастовата система, само племето Гурха носи оръжие и попълва редиците на непалската армия.
 **   Лоджи -малък еднофамилен хотел с примитивни условия.
 *** Чортен- религиозна постройка пред която се даряват подаръците  за боговете.
****  Лъчо - Лъчезар Николов, човекът с когото бих тръгнал навсякъде и по всяко време. Година след връщането ни от Непал, той остави алпинизма и се отдаде на активен спорт - маратони, байк, лека атлетика.

​Тако Младенов
E -mail: tbmindustry@gmail.com