Нещо бе заседнало в гърлото ми. Кост, сухожилие или някой по-едър трохантер.* Не усещах болка, обаче. Това ме наведе на мисълта, че е едро парче месо минало през човката ми. По нея още виждах петна засъхнала кръв, но не можех да ги махна с крило. От далеч може би изглеждах зловещо-огромен лешояд с лошо зарастнало ляво крило и изпокъсани махови пера.
За крилото си спомням как зарастна и дори как се счупи, но това, че нямам крака ме измъчва най-много. Излюпил съм се и съм паднал по гръб. Голото ми коремче и днес носи белези от острата човка на сестра ми. Тя обираше цялата мърша, която носеха родителите ни и израстна бързо. Излетя от гнездото и кацна на платото. Ден по-късно преяде с децка плът и не успя да излети с крехките си криле. Вечерта чакалите я разкъсаха. За нея първият полет се оказа и последен. Така останах сам в гнездото и чаках да укрепна. Разпервах криле и мечтаех да се рея в небето. Само аз и вятъра, а под и над мен облаци! Някаде много ниско щяха да са Ладак, Мустанг и Бутан.** Тибет щеше да съществува само като карма.
Денят, в който смелостта стана повече от перата ми дойде малко внезапно. Силен порив на северния вятър ме откъсна от гнездото и полетях надолу с главата ,удряйки в издадените скални издатъци. След първите метри разбрах, че няма да умра сега, а един вертикален клон ме удари така ,че заех правилната позиция. Стоях с широко разперени криле, а вятърът вършеше останалото, Бе красиво и много ново. За първи път бях господар на небето и целият свят бе в краката ми. Тоест........аз нямах крака!
Когато утихна вятъра, разбрах, че да летиш, трябва да махаш с крила. И колкото по-големи са те, толкова по-трудно се лети. Усещах въздуха не само около мен, но и вътре в мен. Свистеше из кухите ми кости и ме охлаждаше. Когато мръкна, събрах десния махов куп пера и завих към Муктинат. Исках да кацна на скалите и да огледам от близо.Тогава за миг съзнанието ми се разтърси.
Не можех!
Не можех да кацна! Аз бях птица без крака. Нямаше как да спра дори за миг. На мен ми бе отредено да летя и само да летя. Да се храня в полет. Да спя в полет / като се издигам високо и докато се рея към земята да оставям мислите и тялото ми да живеят два отделни живота /.
Незнайно как, но един ден щях и да умра в полет. За сега само умората тегне в мен и понякога кривите човешки кости засядат в гърлото ми. Днес съм господар на едно небе и хвърлям огромна сянка над платото докато чакам ламите да ме призоват с малките си шумни тъпани.***
* Съчленителен ръб на femura.
** Затворени будистки кралства в Хималаите
*** При погребалните процесии ламите използват малки тъпани и изнасят мъртвите си на плата над селата. Там ги насичат и давата на лешоядите. Ритуалът е известен като небесно погребение.
Т. Младенов 2008
E -mail: tbm_climb@abv.bg
Skype: tako.mladenow
За крилото си спомням как зарастна и дори как се счупи, но това, че нямам крака ме измъчва най-много. Излюпил съм се и съм паднал по гръб. Голото ми коремче и днес носи белези от острата човка на сестра ми. Тя обираше цялата мърша, която носеха родителите ни и израстна бързо. Излетя от гнездото и кацна на платото. Ден по-късно преяде с децка плът и не успя да излети с крехките си криле. Вечерта чакалите я разкъсаха. За нея първият полет се оказа и последен. Така останах сам в гнездото и чаках да укрепна. Разпервах криле и мечтаех да се рея в небето. Само аз и вятъра, а под и над мен облаци! Някаде много ниско щяха да са Ладак, Мустанг и Бутан.** Тибет щеше да съществува само като карма.
Денят, в който смелостта стана повече от перата ми дойде малко внезапно. Силен порив на северния вятър ме откъсна от гнездото и полетях надолу с главата ,удряйки в издадените скални издатъци. След първите метри разбрах, че няма да умра сега, а един вертикален клон ме удари така ,че заех правилната позиция. Стоях с широко разперени криле, а вятърът вършеше останалото, Бе красиво и много ново. За първи път бях господар на небето и целият свят бе в краката ми. Тоест........аз нямах крака!
Когато утихна вятъра, разбрах, че да летиш, трябва да махаш с крила. И колкото по-големи са те, толкова по-трудно се лети. Усещах въздуха не само около мен, но и вътре в мен. Свистеше из кухите ми кости и ме охлаждаше. Когато мръкна, събрах десния махов куп пера и завих към Муктинат. Исках да кацна на скалите и да огледам от близо.Тогава за миг съзнанието ми се разтърси.
Не можех!
Не можех да кацна! Аз бях птица без крака. Нямаше как да спра дори за миг. На мен ми бе отредено да летя и само да летя. Да се храня в полет. Да спя в полет / като се издигам високо и докато се рея към земята да оставям мислите и тялото ми да живеят два отделни живота /.
Незнайно как, но един ден щях и да умра в полет. За сега само умората тегне в мен и понякога кривите човешки кости засядат в гърлото ми. Днес съм господар на едно небе и хвърлям огромна сянка над платото докато чакам ламите да ме призоват с малките си шумни тъпани.***
* Съчленителен ръб на femura.
** Затворени будистки кралства в Хималаите
*** При погребалните процесии ламите използват малки тъпани и изнасят мъртвите си на плата над селата. Там ги насичат и давата на лешоядите. Ритуалът е известен като небесно погребение.
Т. Младенов 2008
E -mail: tbm_climb@abv.bg
Skype: tako.mladenow
