Автор:
Зорница Шепкова
Снимки: Личен архив на автора
Монголия, повечето хора асоциират с Чингиз хан - великия владетел, основал навремето най-голямата държава в световната история. И действително, отпечатъкът му и до ден днешен се усеща навсякъде в тази необятна страна. Основното летище на страната, най-големият в света квадратен площад, най-качествената водка - всички те носят неговото име. Но разположената на повече от 1,5 млн. кв. км държава съвсем не блести само в отразената светлина на великия си владетел. Обхващаща две часови зони, места с разнообразен климат и релеф, тя е уникална в много отношения.
В столицата Улан Батор е единственото международно летище в Монголия, ето защо това е и първото място за всички, пристигащи по въз-духа. Натоварваме се на очакващия ни автобус, сякаш излязъл от магазин за детски играчки - боядисан в бонбоненорозово, украсен с перденца с пискюли и волан, обточен с изкуствени перли.
Отправяме се към недалечния манастир „Гандан". Построен в началото на XVIII век, той се счита за един от най-важните будистки храмове в страната. Вътре е издигната и огромна, почти 30-метрова медна статуя на Авалокитешвара-смятания за най-велик бодхисатва (просветлено същество), един от най-близките ученици на Буда.
На шарения автобус, продължаваме към Зимния дворец на Богд хан - последния владетел на Монголия, преди страната да попадне под влиянието на СССР. роден в тибет, той управлява до 20-те години на миналия век, когато комунистите правят революция, свалят го от трона и установяват монголската народна република.
Освен множеството статуи и картини ни очаква музей с експонати от бита на хана - дрехите, трона, препарирани редки животни, уникалната му юрта, облицована с кожа на леопард. После се товарим на шарения автобус и се отдалечаваме на 120 км към голата степ и националния парк „Хустайн". Очакват ни марали (червен азиатски елен), степни газели, диви котки, глигани, рисове и вълци, както и стада от монголските диви коне таки (изчезващ вид, известен като кон на Пржевалски).
Настаняват ни за първа нощувка в туристическия лагер, където ме поразява луксът на стоящите насред нищото юрти, които ни очакват. Застлани са с шарени килимчета, с изрисувани като произведения на изкуството легла, аранжирани снежнобели хавлиени кърпи, топли напитки и други благинки, неочаквани за подобно място. На сутринта под ръмящия дъждец поемаме на фотосафари, за жалост, с беден урожай. Всичко, което успяваме да видим, са няколко свободно пасящи табуна коне, сред които ни радват немалкото бебета.
Преди да поемем за Алтай, имаме още половин ден в Улан Батор, разглеждаме големия площад със статуята на Чингис хан и другите забележителности в центъра. Смесваме се с множеството местни, облечени в официални дрехи и униформи, дошли да празнуват някакъв юбилей. Крача сред тях и не мога да се отърва от усещането, че съм попаднала в машина на времето и съм се телепортирала петдесет години назад в София, на манифестация пред мавзолея.
Вечерта посещаваме театъра за двучасово представление на традиционни песни, сред които особено блести обертоновото монголско пеене. На сцената излиза мъж, който започва да изкарва от гърлото си звуци, едновременно наподобяващи пеене на птица и мучене на крава! Гласът вибрира и се „разхожда" нагоре-надолу из няколко октави, а логиката на човешкия опит отказва да приеме за възможна подобна вокална синергия. Тотално съм замаяна!
В монголските песни често звучат нетрадиционни инструменти. Сред тях е дръмбоят - метална пластинка, поставяна на устата и езика на изпълнителя, чрез която се получават специфични вибриращи звуци. Без аналог е морин хуур - струнен музикален инструмент с необикновена форма, издаващ интересен звук. Въздействието му е такова, че местните го използват за утешаване на камилите си. Когато се
ражда малко, нерядко майката го отхвърли поради депресия. Тогава почват да и свирят срещу стреса. (Изпълнения с двата инструмента морин хуур е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.)
На следващия ден прелитаме 1600 км на запад, за да кацнем в градчето Улгий - отправна точка за обиколка из Алтай. Районът е населен предимно с казахи - мюсюлманска общност, едва 5-8% от преобладаващо будисткото население в страната. Казахите се отличават и със специфични обичаи. Присъстваме на традиционен фестивал с конни състезания, като оставаме поразени от показаните игри.
В едната ездачите мерят силите си в двубои от гърба на коня да вдигнат от земята труп на заклана коза. Щом единият хване умрялото животно, другият започва опити да го изтръгне. И така с часове, в 35-градусовата степна жега, трупът на козата е дърпан, разтяган, подхвърлян в прахта, докато изберат победител. За втората игра жени ездачки почват да преследват, за да ударят яздещи пред тях мъже. на учудването ни през смях обясняват, че по този начин дамите изразявали... съпружеската си любов. Женените мъже в групата ни със сигурност се зарадваха, че не са родени в този край на света.
Характерно занимание е отглеждането на орли за ловуване през зимата. Посещаваме дома на един от местните гледачи, за да научим, че през лятото, макар и тренирани, ги оставят на спокойствие.
За да израснат ноктите и клюновете, та в работния им сезон - зимата, да ловуват успешно. Все пак изкарват две птици и разрешават да ги подържим. С изненада установявам колко са тежки и се замислям, че и хората, които ги обучават, трябва да са във форма, за да ги носят с една ръка.
Бързат да приключваме, за да ни водят при един от най-добрите казахски изпълнители на обертоновото пеене. Планираната среща с певеца пропада, след като ни съобщават, че на големия традиционен фестивал предния ден той така се бил почерпил с приятели, че не бил в състояние да стане, камо ли да пее. Ден след ден се уверявам колко много се пие в тази страна. Освен редовната повсеместна употреба на кумис (или айраг - местната дума за ферментиралото кобилско мляко), монголските мъже редовно разквасват устни и с по-силни напитки - най-разпространена е водката. Заслужава отбелязване и местната бира - истинско хмелно великолепие!
С джипове потегляме към националния парк „Петимата светии" в планината Алтай. Там сме запланували да изкачим Малчин - единствения от петте върха в региона, който не е обхванат от вечни ледници и може да бъде достигнат без специални приспособления. Планината, където се събират границите на русия, Казахстан и монголия - Алтай, се оказва райска - населявана от животни, богата на вода и разнообразна растителност. Еделвайси са осеяли цели полянки.
Транспортират с камили багажа ни през 15-те км до палатковия лагер, нощуваме в хотел „звездоброй", потегляме преди изгрев на другия ден и успешно качваме 4050- те метра на вр. Малчин.
Там се натъквам на поредната изненада: на върха е изградено овоо - купчина натрупани камъни и дървета, опасани тук-таме с цветни парчета плат. Подобни установки са разпръснати на много места в Монголия. Смятат ги за свещени, като ги обикалят 3 пъти по посока на часовниковата стрелка в търсене на благоденствие.
С души, пореяли се из алтайските висини, на другия ден сме отново в небето - към столицата, откъдето вече с джипове почваме да навъртаме очакващите ни 600 км на юг, към пустинята Гоби.
Пътьом се отбиваме в Националния парк „Гурван Сайхан", осеян с каньони и скални надписи, тук са открити многобройни фосили на динозаври. Изследваме подробно Йолън Ам (устата на лешояда) - тесен каньон с надвесили се скални зъбери, където снегът се задържа и през лятото. Късно вечерта пристигаме в подножието на пясъчните дюни.
Изпращаме един от най-красивите монголски залези. Въпреки че се стъмва почти в полунощ, играта на слънцето и сенките върху пясъка е впечатляваща. При все че се нарича пустиня, Гоби е необичайна като за този род места. Оставила третинка от площта си в Монголия (останалите 2/3 са в Китай), по-голямата част от нея не е пясък, а пръст и камъни. Гоби е и една от най-студените пустини, лятото температурите надхвърлят 40°C, но през зимата достигат същите числа със знак минус.
Преди изгрев се товарим на керван камили, които ни доставят удоволствието плавно да стигнем до 300-метровите пясъчни дюни Кхонгорън Елс. Камилите са интересни - двугърби, а козината им е в пъти по-гъста от тази на африканските им събратя. Природата си знае работата и е оборудвала животните като за тези сурови места. Стопанката на камилите ни поднася зрънца в шепата си и ни прави знак да хапнем. Оказва се пустинно растение - хармак, чиито червени, малки, подобни на боровинки плодчета са много вкусни.
В тон с изгарящите пустинни емоции яхваме отново джиповете и продължаваме към „горящите скали". С оригинално име Баянзаг, прякора им дава палеонтологът Рой Чапман, разкрил през 1922 г. тук богати находки от кости и яйца на динозаври. На залез скалите изглеждат действително като обвити в пламъци.
В околността заслужава внимание и „двойният" манастир „Онгийн" - най-известният в Гоби, включващ „Бари Лам" (построен през 1810 г.) и „Хутагт Лам" (1760 г.) от другата страна на реката. По-рано тук живеели повече от хиляда монаси, но през 1937 г. манастирът е последвал съдбата на десетките други подобни места, бил е разрушен от съветската власт, като били избити 200 лами.
В музея тук виждаме чаши, направени от черепите на почитани монаси, и музикални инструменти, изработени от кости на хора.
На няколко километра на изток от старата столица Хархорин се намира най-старият монголски будистки манастир „Ердене Зуу Хийд" („Стоте съкровища"). Основан през 1586 г., на няколко пъти частично разрушаван, после възстановяван и извадил късмета да не бъде пометен от масовата вълна на заличаване. При все, че са правени опити за това, по щастлива случайност Сталин разпоредил храмът да бъде съхранен - като доказателство, че в монголия има религиозна свобода.
Строителните планове навремето предвиждали издигането около манастира на 108 ступи, но това така и не се случило. Затова пък каменните костенурки, поставени като символи на вечността и пазители на мястото, са още на пост.
Продължаваме към китното градче Цецерлег. Прави улици, шарени къщички, чистота - неслучайно го наричат монголската Швейцария. Преминаваме през превали, много храмове, овоота, гори и езера, като постепенно навлизаме в монголската тайга. Откриваме „Уушгийн Увур“ - място, където са пръснати част от уникалните каменни барелефи с изображения на елени. Високи между 1 и 5 м, само в Монголия има над 700 подобни мегалита. Според вярванията на древните племена душите на починалите отивали на небето, възседнали елен. Еленът е един от основните символи на шаманизма - запазен до наши дни и разпространен в земите на Северна Монголия и Сибир.
Езерото Хувсгуул нуур е с площ от близо 3000 кв. км и дълбочина към 250 м и е второто по големина в цяла Азия. Известно като „по-малкия брат на Байкал“, то съхранява изключително чиста питейна вода. До него стигаме след 5-6 часа езда на коне...но и те тук са нетипични. По-ниски, набити и доста издръжливи. Тези им качества може би са ги направили основно средство за придвижване на доста места в страната. Преди да се научат да ходят дори, монголците почват да яздят.
На път обратно за Улан Батор минаваме през „Амарбаясгалант Хийд" - един от трите най-големи будистки центъра в Монголия. Сложното название е резултат от съчетаването на имената на 2 момченца. Според легендата играели именно тук, когато хората били осенени от идеята да построят манастир на това място. Затова и кръстили храма на двете хлапета. Построен е в периода 1727-1737 г. от императора Йонгчен за великия монголски скулптор и будист Занабазар. Тук се намира и гробницата му.
В редуване на снегове, пустинни пясъци, гори, степи и езера неусетно са се изнизали 20-те ни дни из монголските земи. Качвайки се на самолета, осъзнавам, че за мен не са били достатъчни, и вземам твърдото решение някой хубав ден да се върна! Най-малкото за да чуя поне още веднъж в живота си безподобното гърлено пеене... А Монголия е голяма и изненади дебнат отвсякъде.
Зорница Шепкова
Снимки: Личен архив на автора
Монголия, повечето хора асоциират с Чингиз хан - великия владетел, основал навремето най-голямата държава в световната история. И действително, отпечатъкът му и до ден днешен се усеща навсякъде в тази необятна страна. Основното летище на страната, най-големият в света квадратен площад, най-качествената водка - всички те носят неговото име. Но разположената на повече от 1,5 млн. кв. км държава съвсем не блести само в отразената светлина на великия си владетел. Обхващаща две часови зони, места с разнообразен климат и релеф, тя е уникална в много отношения.
В столицата Улан Батор е единственото международно летище в Монголия, ето защо това е и първото място за всички, пристигащи по въз-духа. Натоварваме се на очакващия ни автобус, сякаш излязъл от магазин за детски играчки - боядисан в бонбоненорозово, украсен с перденца с пискюли и волан, обточен с изкуствени перли.
Отправяме се към недалечния манастир „Гандан". Построен в началото на XVIII век, той се счита за един от най-важните будистки храмове в страната. Вътре е издигната и огромна, почти 30-метрова медна статуя на Авалокитешвара-смятания за най-велик бодхисатва (просветлено същество), един от най-близките ученици на Буда.
На шарения автобус, продължаваме към Зимния дворец на Богд хан - последния владетел на Монголия, преди страната да попадне под влиянието на СССР. роден в тибет, той управлява до 20-те години на миналия век, когато комунистите правят революция, свалят го от трона и установяват монголската народна република.
Освен множеството статуи и картини ни очаква музей с експонати от бита на хана - дрехите, трона, препарирани редки животни, уникалната му юрта, облицована с кожа на леопард. После се товарим на шарения автобус и се отдалечаваме на 120 км към голата степ и националния парк „Хустайн". Очакват ни марали (червен азиатски елен), степни газели, диви котки, глигани, рисове и вълци, както и стада от монголските диви коне таки (изчезващ вид, известен като кон на Пржевалски).
Настаняват ни за първа нощувка в туристическия лагер, където ме поразява луксът на стоящите насред нищото юрти, които ни очакват. Застлани са с шарени килимчета, с изрисувани като произведения на изкуството легла, аранжирани снежнобели хавлиени кърпи, топли напитки и други благинки, неочаквани за подобно място. На сутринта под ръмящия дъждец поемаме на фотосафари, за жалост, с беден урожай. Всичко, което успяваме да видим, са няколко свободно пасящи табуна коне, сред които ни радват немалкото бебета.
Преди да поемем за Алтай, имаме още половин ден в Улан Батор, разглеждаме големия площад със статуята на Чингис хан и другите забележителности в центъра. Смесваме се с множеството местни, облечени в официални дрехи и униформи, дошли да празнуват някакъв юбилей. Крача сред тях и не мога да се отърва от усещането, че съм попаднала в машина на времето и съм се телепортирала петдесет години назад в София, на манифестация пред мавзолея.
Вечерта посещаваме театъра за двучасово представление на традиционни песни, сред които особено блести обертоновото монголско пеене. На сцената излиза мъж, който започва да изкарва от гърлото си звуци, едновременно наподобяващи пеене на птица и мучене на крава! Гласът вибрира и се „разхожда" нагоре-надолу из няколко октави, а логиката на човешкия опит отказва да приеме за възможна подобна вокална синергия. Тотално съм замаяна!
В монголските песни често звучат нетрадиционни инструменти. Сред тях е дръмбоят - метална пластинка, поставяна на устата и езика на изпълнителя, чрез която се получават специфични вибриращи звуци. Без аналог е морин хуур - струнен музикален инструмент с необикновена форма, издаващ интересен звук. Въздействието му е такова, че местните го използват за утешаване на камилите си. Когато се
ражда малко, нерядко майката го отхвърли поради депресия. Тогава почват да и свирят срещу стреса. (Изпълнения с двата инструмента морин хуур е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.)
На следващия ден прелитаме 1600 км на запад, за да кацнем в градчето Улгий - отправна точка за обиколка из Алтай. Районът е населен предимно с казахи - мюсюлманска общност, едва 5-8% от преобладаващо будисткото население в страната. Казахите се отличават и със специфични обичаи. Присъстваме на традиционен фестивал с конни състезания, като оставаме поразени от показаните игри.
В едната ездачите мерят силите си в двубои от гърба на коня да вдигнат от земята труп на заклана коза. Щом единият хване умрялото животно, другият започва опити да го изтръгне. И така с часове, в 35-градусовата степна жега, трупът на козата е дърпан, разтяган, подхвърлян в прахта, докато изберат победител. За втората игра жени ездачки почват да преследват, за да ударят яздещи пред тях мъже. на учудването ни през смях обясняват, че по този начин дамите изразявали... съпружеската си любов. Женените мъже в групата ни със сигурност се зарадваха, че не са родени в този край на света.
Характерно занимание е отглеждането на орли за ловуване през зимата. Посещаваме дома на един от местните гледачи, за да научим, че през лятото, макар и тренирани, ги оставят на спокойствие.
За да израснат ноктите и клюновете, та в работния им сезон - зимата, да ловуват успешно. Все пак изкарват две птици и разрешават да ги подържим. С изненада установявам колко са тежки и се замислям, че и хората, които ги обучават, трябва да са във форма, за да ги носят с една ръка.
Бързат да приключваме, за да ни водят при един от най-добрите казахски изпълнители на обертоновото пеене. Планираната среща с певеца пропада, след като ни съобщават, че на големия традиционен фестивал предния ден той така се бил почерпил с приятели, че не бил в състояние да стане, камо ли да пее. Ден след ден се уверявам колко много се пие в тази страна. Освен редовната повсеместна употреба на кумис (или айраг - местната дума за ферментиралото кобилско мляко), монголските мъже редовно разквасват устни и с по-силни напитки - най-разпространена е водката. Заслужава отбелязване и местната бира - истинско хмелно великолепие!
С джипове потегляме към националния парк „Петимата светии" в планината Алтай. Там сме запланували да изкачим Малчин - единствения от петте върха в региона, който не е обхванат от вечни ледници и може да бъде достигнат без специални приспособления. Планината, където се събират границите на русия, Казахстан и монголия - Алтай, се оказва райска - населявана от животни, богата на вода и разнообразна растителност. Еделвайси са осеяли цели полянки.
Транспортират с камили багажа ни през 15-те км до палатковия лагер, нощуваме в хотел „звездоброй", потегляме преди изгрев на другия ден и успешно качваме 4050- те метра на вр. Малчин.
Там се натъквам на поредната изненада: на върха е изградено овоо - купчина натрупани камъни и дървета, опасани тук-таме с цветни парчета плат. Подобни установки са разпръснати на много места в Монголия. Смятат ги за свещени, като ги обикалят 3 пъти по посока на часовниковата стрелка в търсене на благоденствие.
С души, пореяли се из алтайските висини, на другия ден сме отново в небето - към столицата, откъдето вече с джипове почваме да навъртаме очакващите ни 600 км на юг, към пустинята Гоби.
Пътьом се отбиваме в Националния парк „Гурван Сайхан", осеян с каньони и скални надписи, тук са открити многобройни фосили на динозаври. Изследваме подробно Йолън Ам (устата на лешояда) - тесен каньон с надвесили се скални зъбери, където снегът се задържа и през лятото. Късно вечерта пристигаме в подножието на пясъчните дюни.
Изпращаме един от най-красивите монголски залези. Въпреки че се стъмва почти в полунощ, играта на слънцето и сенките върху пясъка е впечатляваща. При все че се нарича пустиня, Гоби е необичайна като за този род места. Оставила третинка от площта си в Монголия (останалите 2/3 са в Китай), по-голямата част от нея не е пясък, а пръст и камъни. Гоби е и една от най-студените пустини, лятото температурите надхвърлят 40°C, но през зимата достигат същите числа със знак минус.
Преди изгрев се товарим на керван камили, които ни доставят удоволствието плавно да стигнем до 300-метровите пясъчни дюни Кхонгорън Елс. Камилите са интересни - двугърби, а козината им е в пъти по-гъста от тази на африканските им събратя. Природата си знае работата и е оборудвала животните като за тези сурови места. Стопанката на камилите ни поднася зрънца в шепата си и ни прави знак да хапнем. Оказва се пустинно растение - хармак, чиито червени, малки, подобни на боровинки плодчета са много вкусни.
В тон с изгарящите пустинни емоции яхваме отново джиповете и продължаваме към „горящите скали". С оригинално име Баянзаг, прякора им дава палеонтологът Рой Чапман, разкрил през 1922 г. тук богати находки от кости и яйца на динозаври. На залез скалите изглеждат действително като обвити в пламъци.
В околността заслужава внимание и „двойният" манастир „Онгийн" - най-известният в Гоби, включващ „Бари Лам" (построен през 1810 г.) и „Хутагт Лам" (1760 г.) от другата страна на реката. По-рано тук живеели повече от хиляда монаси, но през 1937 г. манастирът е последвал съдбата на десетките други подобни места, бил е разрушен от съветската власт, като били избити 200 лами.
В музея тук виждаме чаши, направени от черепите на почитани монаси, и музикални инструменти, изработени от кости на хора.
На няколко километра на изток от старата столица Хархорин се намира най-старият монголски будистки манастир „Ердене Зуу Хийд" („Стоте съкровища"). Основан през 1586 г., на няколко пъти частично разрушаван, после възстановяван и извадил късмета да не бъде пометен от масовата вълна на заличаване. При все, че са правени опити за това, по щастлива случайност Сталин разпоредил храмът да бъде съхранен - като доказателство, че в монголия има религиозна свобода.
Строителните планове навремето предвиждали издигането около манастира на 108 ступи, но това така и не се случило. Затова пък каменните костенурки, поставени като символи на вечността и пазители на мястото, са още на пост.
Продължаваме към китното градче Цецерлег. Прави улици, шарени къщички, чистота - неслучайно го наричат монголската Швейцария. Преминаваме през превали, много храмове, овоота, гори и езера, като постепенно навлизаме в монголската тайга. Откриваме „Уушгийн Увур“ - място, където са пръснати част от уникалните каменни барелефи с изображения на елени. Високи между 1 и 5 м, само в Монголия има над 700 подобни мегалита. Според вярванията на древните племена душите на починалите отивали на небето, възседнали елен. Еленът е един от основните символи на шаманизма - запазен до наши дни и разпространен в земите на Северна Монголия и Сибир.
Езерото Хувсгуул нуур е с площ от близо 3000 кв. км и дълбочина към 250 м и е второто по големина в цяла Азия. Известно като „по-малкия брат на Байкал“, то съхранява изключително чиста питейна вода. До него стигаме след 5-6 часа езда на коне...но и те тук са нетипични. По-ниски, набити и доста издръжливи. Тези им качества може би са ги направили основно средство за придвижване на доста места в страната. Преди да се научат да ходят дори, монголците почват да яздят.
На път обратно за Улан Батор минаваме през „Амарбаясгалант Хийд" - един от трите най-големи будистки центъра в Монголия. Сложното название е резултат от съчетаването на имената на 2 момченца. Според легендата играели именно тук, когато хората били осенени от идеята да построят манастир на това място. Затова и кръстили храма на двете хлапета. Построен е в периода 1727-1737 г. от императора Йонгчен за великия монголски скулптор и будист Занабазар. Тук се намира и гробницата му.
В редуване на снегове, пустинни пясъци, гори, степи и езера неусетно са се изнизали 20-те ни дни из монголските земи. Качвайки се на самолета, осъзнавам, че за мен не са били достатъчни, и вземам твърдото решение някой хубав ден да се върна! Най-малкото за да чуя поне още веднъж в живота си безподобното гърлено пеене... А Монголия е голяма и изненади дебнат отвсякъде.
