Юлската жега към средата на месеца дори у нас, в България, може да бъде потискаща, но това не ме смущаваше ни най-малко – знаех, че горе, в планината „климатика работи“ на около 21 С и ми предстои последния тренировъчен ден в Рила. До момента имах само разходки в Алпите, където първата цифра винаги е 4 и мисълта за новата за мен надморска височина ме държеше нащрек. Бях чел някакви неща, бях чул други неща, някои препоръчваха усилени тренировки, други почивка поне седмица преди старта, но знаейки добре, че едно е „преразказ с елементи на разсъждение“, а друго – реалността, реших да не се напрягам излишно предварително и да послушам инстинкта си. А той, в този съботен ден, се състоеше от четири букви – Рила. Бях си избрал да премина в стегнато темпо Мусаленския траверс, нещо лежерно и определено по-малко стресово от изкуствено наложена почивка. И така, по тихите рилски пътеки една мисъл занимаваше съзнанието ми – след 3 дни започваше дългоочакваното пътуване към връх Дамаванд в Иран, огромна (в очите ми) вулканична грамада, почти правилна пирамида, издигаща се недалеч от столицата Техеран.
На летището в Техеран чужденците биват посрещнати от една голяма табела посреща, на която първият надпис е с дебели червени букви и гласи, че внасянето на алкохол в страната се наказва със затвор. Другите надписи призоваваха за „приличие“ в облеклото и т.н. но вече бяха с обикновен, черен цвят. Мерките за сигурност бяха засилени, но не и необикновени, и скоро се озовах в колата на моят домакин, който смело се гмурна в графика на двайсетмилионният град. Според предварителните ми нагласи, очаквах да се придвижвам сред море от забулени в чалми и покривала хора, сред облечени в черни дрехи жени с бурки, но нямаше нищо такова. Никъде не срещнахме нито жени в черно, нито бурки. Жените в Иран покриват косите си и носят дълги ръкави, това беше всичко, което можеше да се види на пръв поглед. Градът кипеше от живот и създаваше усещане за някакъв източен мегаполис с красиви персийски мотиви навсякъде. В един момент колата започна да изкачва някакви тесни пътища, но толкова продължително, че аз попитах да не би да отиваме на стартовата позиция и там да прекараме деня и предстоящата нощ. Моят домакин, мистър Шайан се засмя на думите ми и обясни, че Техеран е разположен на хълмове, кат разликата в денивелацията между най-ниския квартал и най-високия е 800м.!!! Веднага си представих, пространството от Южната Дъга на Околовръстното шосе в София до Алеко застроено с къщи и квартали… и с почти никакви дървета. Най накрая стигнахме до къщата на мистър Шайан, където малко по-късно се запознах с останалите членове на бъдещата ни група. Тя се състоеше от двама иранци, Мосен и Али, един китайски младеж Тай и моя милост. За следващият ден бе предвидено да се се срещнем с водача ни да тръгнем от стартовата точка – паркинг на 2500м.н.и да се изкачим до Лагера на 4200м.н.в. за да пренощуваме там. Всички бяха в добро настроение, времето се очертаваше хубаво. Вечерта гледката от този хълм към града беше наистина вдъхновяваща. За разлика от гледката обаче, не толкова вдъхновяващи бяха намеренията на останалите трима. Вероятно подведени от гостоприемството на домакините, доброто настроение прерасна в нещо като еуфория, а тя – в желание за празненство, купон. Много бързо отнякъде се появиха купища храна, запалиха барбекю и т.н. Тъй като очаквах, че на другата сутрин ще тръгнем рано, аз предложих да отменим ненужните веселия за след слизането ни, но думите ми потънаха нечути в игривата традиционна музика и глъч долитащи от веселата компания.
Това въобще не ми хареса. Нагласите ми бяха съвсем други. Пожелах лека нощ на всички и се прибрах в стаята си. Затворих очи в тъмното и след малко сякаш усетих над себе си каменният огромен масив, притихнал, стаен в лятната нощ. Какво празнуваха тези хора? Заходът за върха беше само на 40 минути път с кола от нас.
Утрото дойде, а с него стана ясно, че водачът няма да се появи този ден, тъй като бил възпрепятстван. Неприятна новина. Но не и за групата, която вкупом реши, да идем …на закуска. А в близкият ресторант, „закуската“ представляваше две големи тави с ориз и овче месо (пилаф) с различни салати, като добавка, наоколо. Това преля чашата на търпението ми, тъй като усетих как и днешният ден ще премине в кулинарни борби, докато чакаме водача да се появи, и затова учтиво помолих домакина мистър Шайан да ме закара до началната точка, паркинга на 2500м. откъдето имах намерение да се кача опознавателно до последния Лагер 2 на 4200 м. и следобед да сляза обратно до долу. Очаквано, никой от другите не прояви интерес, дори Али ми каза, че правя грешка, като си хабя силите напразно, вместо да стоя с тях и да ги увеличавам с този така вкусен пилаф. Речено – сторено, след час и нещо вече бях на Паркинга 2500 и направихме уговорка за връщане следобеда. Не носех с мен нито пари( освен някакви дребни), нито документи, само раницата с багажа с който смятах, че ще изкачвам, когато му дойде времето.
Пътят нагоре беше широк, живописен, но не и по българските ни разбирания. На 2500м.н.в. в България е все ще доста зелено, има клекове, трева и т.н. Тук пейзажа беше каменист, почти пустинен, без растителност, ако не броим изгорялата трева в началото. Вулканът пред очите на пешеходеца представляваше огромна пирамида от голи камъни. Странно как, височина се набираше доста лесно и след няколко часа вече бях подминал Първият лагер и бях доста нагоре. Този първи лагер представляваше широк навес, под който се подслоняваха хора и мулета и една малка религиозна постройка до него, в която влизането не беше разрешено. Вода там нямаше. В далечината се виждаше тънък дим и така разбрах, че съм близо до т.нар. Базов Лагер или Лагер 2 на 4200м.н.в. Реших да не бързам излишно и седнах до един камък, за да се полюбувам на равнината долу. В този момент телефонът ми иззвъня, беше Тай, който ми съобщаваше, че те тримата с Али и Мосен също да решили да се качат до Лагер 2, но че едва сега тръгват. Това ми се стори неразумно, тъй като вече минаваше 2 следобед, предупредих го че не е разумно сега да се тръгва, но той не обърна внимание и каза да ги изчакам горе за да се върнем заедно. Достигнах Лагер 2 към 4 часа. Беше обширно, равно място с над сто палатки подредени равно и в долният край имаше кран с вода. Над палатките имаше каменна постройка на два етажа, на първия имаше голяма столова, а вторият беше за различни служби – медицински, метеорологични, техническа поддръжка и т.н. Лагера беше пълен с хора, всички палатки бяха заети, малко по-късно разбрах, че зад столовата има помещение с нарове, което също беше пълно. Времето напредваше, Али, Мосен и Тай не се появяваха и аз реших, че ще започна да слизам, с надеждата като ги пресрещна да ги убедя да тръгнем надолу заедно. Тъкмо тръгнах и от пътеката се появи намръщената физиономия на Мосен. Разпитвах го за другите, той с неохота каза, че с Али са се скарали и не иска да го вижда. След малко дойде и Тай, ходеше едвам и от доброто му настроение снощи и сутринта не бе останало много. Накратко – Тай нямаше да продължава нагоре, а двамата иранци не само че се скарали, ами стигнали и до бой! Групата повече не съществуваше. Трябваше да взема решение какво да правя. Аз нямах намерение да се отказвам, така че решението беше как да продължа. В този момент от пътеката се зададоха трима души, млад мъж и жена от Полша, заедно с местен водач. Заговорихме се, бяха приятелски настроени, аз им разказах за премеждията с групата си, а те през смях разказаха, че са били преки свидетели на трагикомичната свада между Али и Мосен! Тогава ги водача им може ли да продължа нагоре с тях, и след кратък разговор с клиентите си той се съгласи. Нямаше да слизам тази нощ долу, което ме устройваше перфектно. Водачът ни мистър Муджи каза, че утре ще тръгнем късно и определи среща 8.00 в столовата. Намерих си място на втория етаж на един нар и си извадих спалния чувал, както и един плик с няколко барчета и пакет крекери.
По-късно вечерта, когато се наложи да излизам навън, усетих височината за пръв път. Двайсетте стълби обратно до столовата ме задъхаха, все едно бяха пътеката към х. Плевен. Това ме разтревожи, защото още не знаех, че няма да качваме върха на следващия ден и се молех това да е случайно и да отмине бързо. После видях, че всички се чувстват така, включително и новите ми спътници Грег и Бела, дори Бела спираше да си почива с чашата си чай по средата на стълбището. Щом се върнах на нара, видях че храната липсва. Някой я бе взел, в това помещение с около 50-60 души, осветявано само от мъждивата светлина на случаен челник. За моя изненада ( и голяма радост) мистър Мужди дойде, някак ме намери и ме покани в неговата стая. Там, в тази малка, скромна стаичка до кухнята, на двете легла се бяха настанили Грег и Бела, мистър Муджи беше разположил шалтето си пред вратата, а на мен посочи единственото свободно място – пода под прозореца. Благодарих от сърце на добрият иранец. И до ден днешен, считам това настаняване за едно от най-луксозните и удовлетворяващи нощувки, които някога съм имал.
Сутринта дойде с главоболие и отпадналост. Казах си „ ако сега трябва да тръгна нагоре – няма да се справя“. Грег и Бела не изглеждаха по-добре. Закуската в столовата започна вяло, избягвахме да се поглеждаме в очите. Изведнъж осъзнах, че ние четиримата седим на единствената маса със столове, наоколо има пейки, рафтове за хранене, но не и други маси. „Какъв късмет!“ - обърнах се към поляците, а Грег се усмихна и ми каза, че не е късмет, а личната маса на мистър Муджи, на която имат право да сядат само неговите клиенти! Това увеличи рязко усещането за лукс, а неограничените количества чай и захар, които ни се полагаха като негови клиенти ни караха да се чувстваме като някакви висши създания! По-късно разбрах, че само и единствено той държи стая и маса на територията на Лагер 2. Това ме наведе на мисълта, че сигурно има някакви специални заслуги, но не беше момента сега да разпитвам. Мистър Муджи ни изгледа строго зад големите си очила и обяви: Today is an acclimatization day!
Това малко ме зарадва, защото наистина не се чувствах във форма. В какво се състоеше аклиматизацията? Трябваше да идем на една площадка на 5000м. и да прекараме там известно време, после да се приберем да почиваме и да спим в лагера на 4200м. за малко да попитам това ли ще правим цял ден, но реших да си замълча. И по-добре! Над Лагера започваше една внушителна стена, с наклон около 40 градуса, над нея беше въпросната площадка. Влачехме се като полуживи, през цялото време ми се повръщаше, а стената все не й се виждаше края. Може въпросът ми от преди малко трябваше да бъде „ А ще успеем ли въобще да се изкачим на тази площадка днес?“ Щом стигнахме догоре ни трябваше половин час да възстановим силите и да осъзнаем, че сме вървели цели четири часа! Мистър Муджи застана по нагоре и каза, че трябва четиресет минути всеки да прави някакви упражнения – клякания, лицеви опори, кофички и т.н. Това звучеше ужасно, но се оказа, че всъщност можем. В началото Бела отказа, но после се присъедини, и така, като зомбита на 5000м. клякахме и се кълчехме, докато най-накрая мистър Муджи не се смили и не ни поведе обратно. Качването може и да беше трудно, но за сметка на това слизането мина лесно и приятно. Скоро седяхме в столовата и се наливахме с чай. През нощта главоболието изчезна напълно, задъхването почти напълно и сутринта на следващия ден, в 4.00 потеглихме за върха.
Мистър Муджи застана начело и забрани който и да е да го изпреварва. Огледах се и не видях желаещи, макар че днес се чувствах несравнимо по-добре от вчера. После потегли нагоре със ситни крачки. Екипировката му се състоеше от старо долнище на анцуг, не по-нови обувки тип „Дахщайн“ и едно обикновено яке, облечено върху вълнена фланела. По средата на стената се сети нещо и ни даде знак да чакаме. После хукна надолу и не след дълго се върна пак така бегом нагоре към нас с втори чифт очила, който понякога слагаше под първия. Ние го гледахме зяпнали от учудване, как е възможно да тича на такава височина, при това нагоре, но той не ни обърна особено внимание, само каза, че е в тази планина от четиресет години. Напредвахме сравнително леко, нищо общо с вчерашния аклиматизационен ден. Малко под върха лек инцидент ни накара отново да сме нащрек – докато траверсирахме поредната стена изведнъж доста сериозен камък ( с големината на диня) полетя отгоре и с тупкане се насочи към нас. Всичко стана много бързо и странно как, почти безшумно: камъкът тупкаше и летеше по склона, в следващият момент премина точно пред главата на Бела и продължи надолу. Нямахме време нито да реагираме, нито дори да извикаме. Бела каза :“ Преди малко май нещо мина покрай мен.“ Не знаех дали говори сериозно или се шегува. Самовнушение или реалност, но всичко ми се струваше забавено – реакции, движения, мисъл. Мистър Муджи се ядоса на невниманието на преминаващите отгоре, извади ни от пътеката и тръгнахме нагоре, към предвърховия участък по ръба. Пред самият връх видяхме кратера на вулкана, беше неголяма дупка, която бълваше серни изпарения. За късмет, посоката на вятъра беше благоприятна, така че достигнахме най-високата точка безпроблемно, само с по една кърпа на устата. Посещението на връх Дамаванд бе осъществено!
Гледката от върха и чувството в гърдите очаквано изтриха от съзнанието всички дребни несгоди до момента. Чувствах се добре, неочаквано за самия мен добре и ако трябваше да остана за нощувка горе, спокойно можех да кача още височина за деня. Аклиматизацията проведена от мистър Муджи беше повече от успешна. Като се сетих и за „личната маса“ и „личната стая“, вече нямах съмнение, че Провидението ме бе срещнало с правилния човек на правилното място в правилното време. Имаше хора, изиграни от местни недобросъвестни водачи в Лагер 2, които им предлагаха услугите си за да ги качат на върха без аклиматизация, хвалейки уж „силните им тела“ и „ бързата крачка“ с която бяха достигнали Лагера. С очите си видяхме, как такива клиенти се мъчеха( точно като нас първия ден) известно време, после се отказваха и слизаха, разбира се платили предварително на водачите си, които ги съпровождаха надолу с хитра усмивка. Друго, което ми направи впечатление в този ден беше колко много хора около влизаха в пререкания във високата планина. Сякаш някакви бесове бяха обладали тези планинари и те се караха за дреболии – откъде да минат, кой каква раница е взел, защо някой бърза, а друг се бави и т.н. Смятах за много по-разумно да предпочетеш да дишаш, отколкото да се разправяш с някого, но явно те не мислеха така. Изключение не направи и Грег, който на едно откатерване леко падна и се развика на мистър Муджи, защо ни е превел оттам, заради него бил паднал и си изцапал дрехите….Иначе слизането към Лагер 2 беше повече от приятно – чувството да вървиш надолу и сякаш „ядеш“ и поглъщаш въздуха на живителни късове беше много приятно. Трета нощ нямаше да можем да останем в стаята на мистър Муджи, тъй като бяха дошли нови клиенти, но той ни предостави две палатки, точно накрая на Лагера, до перваза от който надолу започваха скалните зъбери. По-романтично място едва ли можеше да се намери. Чувствахме се щастливи, вечерта празнувахме с пъпеш, билков чай и фурми, а на сутринта чувството да се събудиш и като излезеш от палатката да видиш веригата
четирихилядници под себе си ми се стори неземно.
Макар и средата на юли, нощем ставаше доста студено и течащата вода наблизо се бе превърнала в дебела висулка лед. Следобеда вече бяхме слезли до изходната точка, паркинга на 2500м. където жегата беше вече неприятна. Тук трябваше да изчакам мистър Шайан, който да ме прибере обратно в Техеран. Лежах, облегнат на раницата в прахоляка отстрани на паркинга, и се наслаждавах на момента, духът ми все още бродеше из каменните стени около Дамаванд, беше горещо, беше мръсно, но на мен не ми пукаше – аз бях щастлив и благодарях на съдбата и на Вселената за всичко през изминалите четири дни. Тогава се случи нещо странно – до мен се приближи младеж от близката автокъща и ме покани да го последвам. Двете момчета от автокъщата ме бяха видели и канеха мен, непознатия чужденец, под техния навес на сянка, върху килим и дебели възглавници! Не говореха английски, общувахме само чрез жестове, веднага ми предложиха вода или чай. Запитах се, дали ако дойдат и застанат на пътя до някоя автокъща в България някой ще направи същото за тях. Отговорът не ми хареса и го запомних добре. В очите им нямаше превъзходство, нямаше досада, нито пък нещо лъжовно, гледаха с наивен интерес и се радваха, че имат какво да предложат и да бъдат полезни. През последните ми два дни в Иран видях, че това отношение не е било случайност и е по-скоро повсеместно. Младите бяха любезни към старите, към жените и децата. По градини и паркове отстъпваха местата си на пейките, ред на опашките за сладолед, правеха път на вратите на автобусите или ескалаторите по подлезите. Част от патриархалната култура, която определено ми хареса. За Иран може да се говори дълго, но това е тема на други пътеписи. Наследник на Древна Персия, обогатена впоследствие с ислямската култура, тази страна е палила въображението и страстите на мнозина пътешественици и изследователи. Перифразата на известната мисъл „Персия няма завоеватели, тъй като всеки, който е дошъл тук става персиец“ казва всичко.
Тази чудесна седмица и четирите дни в планината, върхът, който в момента погледнат отдолу ми се струваше още по-величествен, споменът за утрото и изгрева над цялата планинска верига четирихилядници под нас владееше умът и сърцето ми още дълго. Грег и Бела многократно ме каниха с тях на Елбрус след седмица, но за съжаление времето да се прибирам в България беше дошло.
Извън туристическия сезон, когато не беше водач, мистър Муджи се прехранваше с градинарство и живееше повече от скромно в едно село до Техеран. Обикновени селяни или работници бяха и останалите водачи в района. Дъждобраните им бяха обикновени мушами за маса с пробита дупка за главата.
Вечерта, когато тримата от групата ни бяха решили да слизат от Лагер 2, Али и Мосен се бяха скарали отново и всеки бе тръгнал нанаякъде, в неизвестна посока. Причина за скарването били подигравките на Али, че Мосен прекалено дълго е ерген и не може да си намери жена. Останал сам, китаецът Тай бе отказал да се движи в тъмното. По щастлива случайност бил намерен от мулетарите, пренасящи празните бутилки от газ и свален благополучно надолу.
По време на „празнуването“ с пъпеш и фурми, местните започнаха игра, в която всеки чужденец трябва да пее песен от собствената си страна. Когато дойде моят ред ( и единственото, което ми се въртеше в главата бе „Зайченцето бяло“…) реших, че не може такъв мъж като мечка да излага родината с детски песнички и изведнъж започнах да пея „Кой уши байрака“. Иранците бяха толкова впечатлени, че станаха прави и започнаха да маршируват на в място с вдигнат юмрук и плам в очите…!
В Иран има две валути, като и двете са платежно средство – официалната Риал и неофициалната Туман. Въпреки, че е Ислямска Република домюсюлманското персийското наследство като обичаи, нрави, естетика и култура са толкова силно вкоренени и живи в Иран, че оказват влияние на местният ислям.
На летището в Техеран чужденците биват посрещнати от една голяма табела посреща, на която първият надпис е с дебели червени букви и гласи, че внасянето на алкохол в страната се наказва със затвор. Другите надписи призоваваха за „приличие“ в облеклото и т.н. но вече бяха с обикновен, черен цвят. Мерките за сигурност бяха засилени, но не и необикновени, и скоро се озовах в колата на моят домакин, който смело се гмурна в графика на двайсетмилионният град. Според предварителните ми нагласи, очаквах да се придвижвам сред море от забулени в чалми и покривала хора, сред облечени в черни дрехи жени с бурки, но нямаше нищо такова. Никъде не срещнахме нито жени в черно, нито бурки. Жените в Иран покриват косите си и носят дълги ръкави, това беше всичко, което можеше да се види на пръв поглед. Градът кипеше от живот и създаваше усещане за някакъв източен мегаполис с красиви персийски мотиви навсякъде. В един момент колата започна да изкачва някакви тесни пътища, но толкова продължително, че аз попитах да не би да отиваме на стартовата позиция и там да прекараме деня и предстоящата нощ. Моят домакин, мистър Шайан се засмя на думите ми и обясни, че Техеран е разположен на хълмове, кат разликата в денивелацията между най-ниския квартал и най-високия е 800м.!!! Веднага си представих, пространството от Южната Дъга на Околовръстното шосе в София до Алеко застроено с къщи и квартали… и с почти никакви дървета. Най накрая стигнахме до къщата на мистър Шайан, където малко по-късно се запознах с останалите членове на бъдещата ни група. Тя се състоеше от двама иранци, Мосен и Али, един китайски младеж Тай и моя милост. За следващият ден бе предвидено да се се срещнем с водача ни да тръгнем от стартовата точка – паркинг на 2500м.н.и да се изкачим до Лагера на 4200м.н.в. за да пренощуваме там. Всички бяха в добро настроение, времето се очертаваше хубаво. Вечерта гледката от този хълм към града беше наистина вдъхновяваща. За разлика от гледката обаче, не толкова вдъхновяващи бяха намеренията на останалите трима. Вероятно подведени от гостоприемството на домакините, доброто настроение прерасна в нещо като еуфория, а тя – в желание за празненство, купон. Много бързо отнякъде се появиха купища храна, запалиха барбекю и т.н. Тъй като очаквах, че на другата сутрин ще тръгнем рано, аз предложих да отменим ненужните веселия за след слизането ни, но думите ми потънаха нечути в игривата традиционна музика и глъч долитащи от веселата компания.
Това въобще не ми хареса. Нагласите ми бяха съвсем други. Пожелах лека нощ на всички и се прибрах в стаята си. Затворих очи в тъмното и след малко сякаш усетих над себе си каменният огромен масив, притихнал, стаен в лятната нощ. Какво празнуваха тези хора? Заходът за върха беше само на 40 минути път с кола от нас.
Утрото дойде, а с него стана ясно, че водачът няма да се появи този ден, тъй като бил възпрепятстван. Неприятна новина. Но не и за групата, която вкупом реши, да идем …на закуска. А в близкият ресторант, „закуската“ представляваше две големи тави с ориз и овче месо (пилаф) с различни салати, като добавка, наоколо. Това преля чашата на търпението ми, тъй като усетих как и днешният ден ще премине в кулинарни борби, докато чакаме водача да се появи, и затова учтиво помолих домакина мистър Шайан да ме закара до началната точка, паркинга на 2500м. откъдето имах намерение да се кача опознавателно до последния Лагер 2 на 4200 м. и следобед да сляза обратно до долу. Очаквано, никой от другите не прояви интерес, дори Али ми каза, че правя грешка, като си хабя силите напразно, вместо да стоя с тях и да ги увеличавам с този така вкусен пилаф. Речено – сторено, след час и нещо вече бях на Паркинга 2500 и направихме уговорка за връщане следобеда. Не носех с мен нито пари( освен някакви дребни), нито документи, само раницата с багажа с който смятах, че ще изкачвам, когато му дойде времето.
Пътят нагоре беше широк, живописен, но не и по българските ни разбирания. На 2500м.н.в. в България е все ще доста зелено, има клекове, трева и т.н. Тук пейзажа беше каменист, почти пустинен, без растителност, ако не броим изгорялата трева в началото. Вулканът пред очите на пешеходеца представляваше огромна пирамида от голи камъни. Странно как, височина се набираше доста лесно и след няколко часа вече бях подминал Първият лагер и бях доста нагоре. Този първи лагер представляваше широк навес, под който се подслоняваха хора и мулета и една малка религиозна постройка до него, в която влизането не беше разрешено. Вода там нямаше. В далечината се виждаше тънък дим и така разбрах, че съм близо до т.нар. Базов Лагер или Лагер 2 на 4200м.н.в. Реших да не бързам излишно и седнах до един камък, за да се полюбувам на равнината долу. В този момент телефонът ми иззвъня, беше Тай, който ми съобщаваше, че те тримата с Али и Мосен също да решили да се качат до Лагер 2, но че едва сега тръгват. Това ми се стори неразумно, тъй като вече минаваше 2 следобед, предупредих го че не е разумно сега да се тръгва, но той не обърна внимание и каза да ги изчакам горе за да се върнем заедно. Достигнах Лагер 2 към 4 часа. Беше обширно, равно място с над сто палатки подредени равно и в долният край имаше кран с вода. Над палатките имаше каменна постройка на два етажа, на първия имаше голяма столова, а вторият беше за различни служби – медицински, метеорологични, техническа поддръжка и т.н. Лагера беше пълен с хора, всички палатки бяха заети, малко по-късно разбрах, че зад столовата има помещение с нарове, което също беше пълно. Времето напредваше, Али, Мосен и Тай не се появяваха и аз реших, че ще започна да слизам, с надеждата като ги пресрещна да ги убедя да тръгнем надолу заедно. Тъкмо тръгнах и от пътеката се появи намръщената физиономия на Мосен. Разпитвах го за другите, той с неохота каза, че с Али са се скарали и не иска да го вижда. След малко дойде и Тай, ходеше едвам и от доброто му настроение снощи и сутринта не бе останало много. Накратко – Тай нямаше да продължава нагоре, а двамата иранци не само че се скарали, ами стигнали и до бой! Групата повече не съществуваше. Трябваше да взема решение какво да правя. Аз нямах намерение да се отказвам, така че решението беше как да продължа. В този момент от пътеката се зададоха трима души, млад мъж и жена от Полша, заедно с местен водач. Заговорихме се, бяха приятелски настроени, аз им разказах за премеждията с групата си, а те през смях разказаха, че са били преки свидетели на трагикомичната свада между Али и Мосен! Тогава ги водача им може ли да продължа нагоре с тях, и след кратък разговор с клиентите си той се съгласи. Нямаше да слизам тази нощ долу, което ме устройваше перфектно. Водачът ни мистър Муджи каза, че утре ще тръгнем късно и определи среща 8.00 в столовата. Намерих си място на втория етаж на един нар и си извадих спалния чувал, както и един плик с няколко барчета и пакет крекери.
По-късно вечерта, когато се наложи да излизам навън, усетих височината за пръв път. Двайсетте стълби обратно до столовата ме задъхаха, все едно бяха пътеката към х. Плевен. Това ме разтревожи, защото още не знаех, че няма да качваме върха на следващия ден и се молех това да е случайно и да отмине бързо. После видях, че всички се чувстват така, включително и новите ми спътници Грег и Бела, дори Бела спираше да си почива с чашата си чай по средата на стълбището. Щом се върнах на нара, видях че храната липсва. Някой я бе взел, в това помещение с около 50-60 души, осветявано само от мъждивата светлина на случаен челник. За моя изненада ( и голяма радост) мистър Мужди дойде, някак ме намери и ме покани в неговата стая. Там, в тази малка, скромна стаичка до кухнята, на двете легла се бяха настанили Грег и Бела, мистър Муджи беше разположил шалтето си пред вратата, а на мен посочи единственото свободно място – пода под прозореца. Благодарих от сърце на добрият иранец. И до ден днешен, считам това настаняване за едно от най-луксозните и удовлетворяващи нощувки, които някога съм имал.
Сутринта дойде с главоболие и отпадналост. Казах си „ ако сега трябва да тръгна нагоре – няма да се справя“. Грег и Бела не изглеждаха по-добре. Закуската в столовата започна вяло, избягвахме да се поглеждаме в очите. Изведнъж осъзнах, че ние четиримата седим на единствената маса със столове, наоколо има пейки, рафтове за хранене, но не и други маси. „Какъв късмет!“ - обърнах се към поляците, а Грег се усмихна и ми каза, че не е късмет, а личната маса на мистър Муджи, на която имат право да сядат само неговите клиенти! Това увеличи рязко усещането за лукс, а неограничените количества чай и захар, които ни се полагаха като негови клиенти ни караха да се чувстваме като някакви висши създания! По-късно разбрах, че само и единствено той държи стая и маса на територията на Лагер 2. Това ме наведе на мисълта, че сигурно има някакви специални заслуги, но не беше момента сега да разпитвам. Мистър Муджи ни изгледа строго зад големите си очила и обяви: Today is an acclimatization day!
Това малко ме зарадва, защото наистина не се чувствах във форма. В какво се състоеше аклиматизацията? Трябваше да идем на една площадка на 5000м. и да прекараме там известно време, после да се приберем да почиваме и да спим в лагера на 4200м. за малко да попитам това ли ще правим цял ден, но реших да си замълча. И по-добре! Над Лагера започваше една внушителна стена, с наклон около 40 градуса, над нея беше въпросната площадка. Влачехме се като полуживи, през цялото време ми се повръщаше, а стената все не й се виждаше края. Може въпросът ми от преди малко трябваше да бъде „ А ще успеем ли въобще да се изкачим на тази площадка днес?“ Щом стигнахме догоре ни трябваше половин час да възстановим силите и да осъзнаем, че сме вървели цели четири часа! Мистър Муджи застана по нагоре и каза, че трябва четиресет минути всеки да прави някакви упражнения – клякания, лицеви опори, кофички и т.н. Това звучеше ужасно, но се оказа, че всъщност можем. В началото Бела отказа, но после се присъедини, и така, като зомбита на 5000м. клякахме и се кълчехме, докато най-накрая мистър Муджи не се смили и не ни поведе обратно. Качването може и да беше трудно, но за сметка на това слизането мина лесно и приятно. Скоро седяхме в столовата и се наливахме с чай. През нощта главоболието изчезна напълно, задъхването почти напълно и сутринта на следващия ден, в 4.00 потеглихме за върха.
Мистър Муджи застана начело и забрани който и да е да го изпреварва. Огледах се и не видях желаещи, макар че днес се чувствах несравнимо по-добре от вчера. После потегли нагоре със ситни крачки. Екипировката му се състоеше от старо долнище на анцуг, не по-нови обувки тип „Дахщайн“ и едно обикновено яке, облечено върху вълнена фланела. По средата на стената се сети нещо и ни даде знак да чакаме. После хукна надолу и не след дълго се върна пак така бегом нагоре към нас с втори чифт очила, който понякога слагаше под първия. Ние го гледахме зяпнали от учудване, как е възможно да тича на такава височина, при това нагоре, но той не ни обърна особено внимание, само каза, че е в тази планина от четиресет години. Напредвахме сравнително леко, нищо общо с вчерашния аклиматизационен ден. Малко под върха лек инцидент ни накара отново да сме нащрек – докато траверсирахме поредната стена изведнъж доста сериозен камък ( с големината на диня) полетя отгоре и с тупкане се насочи към нас. Всичко стана много бързо и странно как, почти безшумно: камъкът тупкаше и летеше по склона, в следващият момент премина точно пред главата на Бела и продължи надолу. Нямахме време нито да реагираме, нито дори да извикаме. Бела каза :“ Преди малко май нещо мина покрай мен.“ Не знаех дали говори сериозно или се шегува. Самовнушение или реалност, но всичко ми се струваше забавено – реакции, движения, мисъл. Мистър Муджи се ядоса на невниманието на преминаващите отгоре, извади ни от пътеката и тръгнахме нагоре, към предвърховия участък по ръба. Пред самият връх видяхме кратера на вулкана, беше неголяма дупка, която бълваше серни изпарения. За късмет, посоката на вятъра беше благоприятна, така че достигнахме най-високата точка безпроблемно, само с по една кърпа на устата. Посещението на връх Дамаванд бе осъществено!
Гледката от върха и чувството в гърдите очаквано изтриха от съзнанието всички дребни несгоди до момента. Чувствах се добре, неочаквано за самия мен добре и ако трябваше да остана за нощувка горе, спокойно можех да кача още височина за деня. Аклиматизацията проведена от мистър Муджи беше повече от успешна. Като се сетих и за „личната маса“ и „личната стая“, вече нямах съмнение, че Провидението ме бе срещнало с правилния човек на правилното място в правилното време. Имаше хора, изиграни от местни недобросъвестни водачи в Лагер 2, които им предлагаха услугите си за да ги качат на върха без аклиматизация, хвалейки уж „силните им тела“ и „ бързата крачка“ с която бяха достигнали Лагера. С очите си видяхме, как такива клиенти се мъчеха( точно като нас първия ден) известно време, после се отказваха и слизаха, разбира се платили предварително на водачите си, които ги съпровождаха надолу с хитра усмивка. Друго, което ми направи впечатление в този ден беше колко много хора около влизаха в пререкания във високата планина. Сякаш някакви бесове бяха обладали тези планинари и те се караха за дреболии – откъде да минат, кой каква раница е взел, защо някой бърза, а друг се бави и т.н. Смятах за много по-разумно да предпочетеш да дишаш, отколкото да се разправяш с някого, но явно те не мислеха така. Изключение не направи и Грег, който на едно откатерване леко падна и се развика на мистър Муджи, защо ни е превел оттам, заради него бил паднал и си изцапал дрехите….Иначе слизането към Лагер 2 беше повече от приятно – чувството да вървиш надолу и сякаш „ядеш“ и поглъщаш въздуха на живителни късове беше много приятно. Трета нощ нямаше да можем да останем в стаята на мистър Муджи, тъй като бяха дошли нови клиенти, но той ни предостави две палатки, точно накрая на Лагера, до перваза от който надолу започваха скалните зъбери. По-романтично място едва ли можеше да се намери. Чувствахме се щастливи, вечерта празнувахме с пъпеш, билков чай и фурми, а на сутринта чувството да се събудиш и като излезеш от палатката да видиш веригата
четирихилядници под себе си ми се стори неземно.
Макар и средата на юли, нощем ставаше доста студено и течащата вода наблизо се бе превърнала в дебела висулка лед. Следобеда вече бяхме слезли до изходната точка, паркинга на 2500м. където жегата беше вече неприятна. Тук трябваше да изчакам мистър Шайан, който да ме прибере обратно в Техеран. Лежах, облегнат на раницата в прахоляка отстрани на паркинга, и се наслаждавах на момента, духът ми все още бродеше из каменните стени около Дамаванд, беше горещо, беше мръсно, но на мен не ми пукаше – аз бях щастлив и благодарях на съдбата и на Вселената за всичко през изминалите четири дни. Тогава се случи нещо странно – до мен се приближи младеж от близката автокъща и ме покани да го последвам. Двете момчета от автокъщата ме бяха видели и канеха мен, непознатия чужденец, под техния навес на сянка, върху килим и дебели възглавници! Не говореха английски, общувахме само чрез жестове, веднага ми предложиха вода или чай. Запитах се, дали ако дойдат и застанат на пътя до някоя автокъща в България някой ще направи същото за тях. Отговорът не ми хареса и го запомних добре. В очите им нямаше превъзходство, нямаше досада, нито пък нещо лъжовно, гледаха с наивен интерес и се радваха, че имат какво да предложат и да бъдат полезни. През последните ми два дни в Иран видях, че това отношение не е било случайност и е по-скоро повсеместно. Младите бяха любезни към старите, към жените и децата. По градини и паркове отстъпваха местата си на пейките, ред на опашките за сладолед, правеха път на вратите на автобусите или ескалаторите по подлезите. Част от патриархалната култура, която определено ми хареса. За Иран може да се говори дълго, но това е тема на други пътеписи. Наследник на Древна Персия, обогатена впоследствие с ислямската култура, тази страна е палила въображението и страстите на мнозина пътешественици и изследователи. Перифразата на известната мисъл „Персия няма завоеватели, тъй като всеки, който е дошъл тук става персиец“ казва всичко.
Тази чудесна седмица и четирите дни в планината, върхът, който в момента погледнат отдолу ми се струваше още по-величествен, споменът за утрото и изгрева над цялата планинска верига четирихилядници под нас владееше умът и сърцето ми още дълго. Грег и Бела многократно ме каниха с тях на Елбрус след седмица, но за съжаление времето да се прибирам в България беше дошло.
Извън туристическия сезон, когато не беше водач, мистър Муджи се прехранваше с градинарство и живееше повече от скромно в едно село до Техеран. Обикновени селяни или работници бяха и останалите водачи в района. Дъждобраните им бяха обикновени мушами за маса с пробита дупка за главата.
Вечерта, когато тримата от групата ни бяха решили да слизат от Лагер 2, Али и Мосен се бяха скарали отново и всеки бе тръгнал нанаякъде, в неизвестна посока. Причина за скарването били подигравките на Али, че Мосен прекалено дълго е ерген и не може да си намери жена. Останал сам, китаецът Тай бе отказал да се движи в тъмното. По щастлива случайност бил намерен от мулетарите, пренасящи празните бутилки от газ и свален благополучно надолу.
По време на „празнуването“ с пъпеш и фурми, местните започнаха игра, в която всеки чужденец трябва да пее песен от собствената си страна. Когато дойде моят ред ( и единственото, което ми се въртеше в главата бе „Зайченцето бяло“…) реших, че не може такъв мъж като мечка да излага родината с детски песнички и изведнъж започнах да пея „Кой уши байрака“. Иранците бяха толкова впечатлени, че станаха прави и започнаха да маршируват на в място с вдигнат юмрук и плам в очите…!
В Иран има две валути, като и двете са платежно средство – официалната Риал и неофициалната Туман. Въпреки, че е Ислямска Република домюсюлманското персийското наследство като обичаи, нрави, естетика и култура са толкова силно вкоренени и живи в Иран, че оказват влияние на местният ислям.
